Турция 2021 – Game over на играта

Ден 16, 16 май, неделя

Будя се 10 минути преди алармата. Бързо се оправям и излизам в двора на хотела. Над селото се стеле рехава мъгла и е красиво. Разхождам се и се опитвам да помириша розите, но не усещам аромата им. Пак ми се е бъгнал носът. Сядам на огряна от слънцето маса, за да си изпия кафето.

Момчетата идват един по един. И мъглата дойде по-гъста. Мързи ни. Минава 8 часа, а още не сме се завлекли за закуска. Закуската, от своя страна, е впечатляващо аранжирана и вкусна. Хапваме и оправяме багажа. Младежът от рецепция се строява за снимка с нас. Щракаме се и тръгваме.

Чанаккале

Пътуваме към Чанаккале. Скучен път. Изпускаме ферибота за една минута. Подреждаме се за следващия. Правим вяла разходка из празния и затворен град и се връщаме на ферибота. Разплуваме се и чакаме да тръгнем. Блюстители на реда обикалят покрай нас и ни правят забележки, най-вече за маските. Докато се клатушкаме по водата, вземаме решение да цепим направо към границата, без да обикаляме забележителности и шанаджийски пътечки. Прогнозите за времето вещаят дъжд, затова предпочитаме да оставим обиколката на тази близка до България част на Турция за по-добри дни и да минем границата максимално рано. Ще нощуваме някъде около Свиленград и утре кой откъде е.

ферибота

Слизаме от ферибота в пълен хаос. Данчо се напрега от идиотите шофьори, аз се напрегам от него, защото тръгна, убедена съм, без да обърне внимание, че не съм на мотора. Следва напъната надпревара по улиците. Избива му балансът на Данчо. Колкото повече краят на пътуването наближава, толкова повече той пали от най-малкото. Разбирам го. Това да води групата го изненада неподготвен. По принцип е тегаво и отговорно да водиш, още повече, когато не познаваш хората, маниерите и характеропатиите им. А когато добавим и напълно непознат маршрут, правен от друг, всеки уважаващ себе си педантик, да не кажа фанатик, на тема “да правим нещата правилно”, би изплискал легена. Разбирам го. Но и моята центровка отдавна е “чао”, та съм започнала да водя вечната си борба за световен мир и равенство посредством неприсъщи за природата ми агресивни методи като силно раздразнение и постоянни забележки. Абе, направо сме подвижна mental hospital.

Успокояваме страстите, когато виждаме строящия се мост над Дарданелите, за който сме гледали доста предавания по телевизията. Спираме да го снимаме.

мост над Дарданелите

Днес орисията със скучните пътища продължава. Караме, скучаем, спираме. И пак. От време на време някой казва, че би било много яко да отцепим пак на изток. И верно би било яко. Изтокът много ми хареса и искам да ходя пак там.

На една бензиностанция, докато циклим над некви бозави кафета, Данчо казва, че ще е много забавно ей сега Павката да дойде. Няма и 5 минути след това Павката пристига. Прибира се от гостуването си при Мохамед и е чиста случайност, че спира точно тук. Шок и смях. Много смях. След толкова време заедно сме развили някаква телепатия помежду си. Предугаждаме действията и думите си. С Лидка накрая вече си говорехме само с по една сричка или измъцване, а Павката отговаряше на незададените ми поради мързел да говоря въпроси просто ей така, в средата на тишината. Много странно и много яко.

Павката си продължи, а ние тръгваме малко след него, защото Пламен имаше проблем с плащането на бензиностанцията. 30-ина километра преди границата времето се скапва. Не вали, но наоколо е пълно с дъждовни облаци. А и отново адски ми се спи. Спираме на поредната бензиностанция, за да сложим дъждобрани. Май само аз сложих, но не съм сигурна, защото очите ми са пълни със сълзи, които едва преглъщам. Защо ли? Защото днес Ева има конкурс и за първи път ще играе соловото си изпълнение на живо. Пипи ми изпраща видео. Гледам го три пъти и рева без глас. Толкова е прекрасна. И не мога да си простя, че не съм с нея в този момент, в който душицата ѝ е свита от притеснение. Това, че не съм с нея, е въпрос единствено и само на моя грешка от преди около два месеца, което прави вината ми още по-голяма. Но, отплеснах се в лични неща, извинете ме. Спирам. И, все пак, да се похваля – Ева взе златото!

Така, да се върнем на пътя. Прекапва ни, колкото да не ме е яд, че съм сложила скапания дъждобран. Имаше си полза от него, защото пътят беше мокър, а супер-хипер-гига-мега великите и безобразно скъпи калници на Кроули не пазят дори и от уроки, какво да говорим за кал и вода, хвърляни от гумите. Спираме на някакви магазини. Момчетата купуват някакви неща за подаръци – локуми и подобни тъпни. Аз не съм по тая част и ги чакам с досада.

Отиваме на границата. Пътьом се оглеждаме да намерим откъде да купим шибаните HGS стикери, които две седмици не успяхме да открием. И тук ги няма. Пристъпваме плахо към първото гише, където очакваме да ни очакват разправии и опразване на портфейлите заради неплатените тол такси, а да не забравяме, че имаме и глоби за превишена скорост. А и се опасяваме, че в тази полицейщина тук, все някъде са успели да ни направят нарушителска фотосесия. На първото гише ни искат паспорти, талон на мотора и да му видят номера. В главите ни бие туш, предвестник на голяма драма. Човекът ни връща документите и ни пожелава лек път. Ъ! Добре, де, значи на второто гише ще е големият гърч. Но и там сценарият е същият. В шок, но и с огромно облекчение, напускаме Турция. Отиваме на нашия пункт. Трима граничари са се разплули на пейка, двама работят на гишетата. Проверяват ни напълно проформено. Дори не споменават PCR-и и подобни. Само митничарят демонстрира ангажираност към работния си процес и задава по два вяли въпроса на Пламеновците.

Добре дошли вкъщи, мили ми другарчета!

Спираме на бензиностанцията, на която спряхме и на тръгване. Свалям дъждобрана. Пече слънце и е супер. Часът е 17:00. ПИЕМ ЕСПРЕСО! А аз изпивам на екс и почти цяла бутилка минерална вода. Много, много ми липсваше нашата вкусна минерална вода. Търсим къде наоколо да нощуваме. Докато ровят в картата, не помня дали Данчо или Пачо казва на Пламен:

– Я гледай Пловдив къде ти е. На час и половина.

– Ама то и София ей я къде е.

– Ботевград и той.

И тук пътешествието приключва.

Представяли ли сте си, че това огромно пътешествие ще приключи точно така? И аз не си го представях. Но, предвид колко нетривиално беше това пътуване, няма да е логично да не завърши също толкова нетривиално.

– Чао!

– Чао!

– Чао!

– Обозначете се, когато се приберете.

Край.

Спускайте завесите и загасяйте светлините.

Благодаря за вниманието!

Турция 2021 - Game over на играта

ЕПИЛОГ

Искам да благодаря на главните действащи лица за тези различни от всичко досега 16 дни:

Стефчо, Веси, благодаря за положените основи! Знаете колко ни липсвахте. Но животът е пред вас и чака да му се случите. Обичайте се! Целувам ви.

Лиде, благодаря ти, че, макар и да не го знаеш, ти беше моят стълб в това пътуване! Присъствието ти ми действаше балансиращо, а липсата ти се усети още на петия час. Беше ми изключително, изключително, изключително яко да пътуваме заедно! А, онзи мега важен инструмент все пак остана в мен. Когато идваш до 2-и блок, звънни да ти го дам.

Паче, благодаря ти за разкошните снимки! Без тях пътеписите щяха да са празни приказки. Оценявам търпението, което проявяваше към ежедневното ми “Изпрати ми снимки” и то предвид, че далеч не съм сред поносимите за теб персонажи. А ако някога решиш да развиеш таланта си в професия, насреща съм да съдействам за маркетинга.

Павка, благодаря ти, че се грижеше за прехраната ни, а и за това, че ни ограмотяваше по въпросите за флората и фауната. Ти си страхотен шемет и твоята разсеяност внесе огромна нотка забавление. Много ме кефи колко философски гледаш на това. Когато забръмчим по Фазаново, ще ти идваме на гости. И, мноооого благодаря за онова нещо, тайното!

Пламене, благодаря ти, че не се отказа и дойде! Много пъти съм казвала, че присъствието ти ми носи спокойствие. И сега беше така. Обичам емоционалността ти. Ти се кефиш, когато другите извадят наяве момчето в тях, но не знам дали си даваш сметка колко живо е момчето в теб. Много!

Любов, благодаря ти, че ме завлече на това пътешествие! Знаеш, че не бях ентусиаст. Сега съм ти истински благодарна. Наясно си колко много ми донесе всичко преживяно. Това, което ти казах преди осем години, е валидно и днес – с теб тръгвам и до края на света. А там ще седнем на ръба, ще провесим крака в бездната и ще правим планове за покоряване на нови светове. В Ексел. ”…’til the end of time…”

Накратко, за мен това пътешествие беше много интересно. Това е най-точното определение – много интересно. Във всевъзможни аспекти. Често ми се случваше да изпадам в хипотезите “ами ако”, “може би”, “трябваше”, “щеше”. Всъщност това, което се случи, се е случило, защото е трябвало да се случи и то точно така. А това, което не е трябвало да се случва, не се случи. И макар за много от нещата да няма видима причина, причина със сигурност има. Всичко е на мястото си.

Güle Güle!

До нови истории!

П.П. Едно пиленце ми каза, че съвсем скоро ще има нови истории. Вече са готови за създаване, очаква се само да кажа “Да!”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки, за да ви предложи по-добро сърфиране. Разглеждайки този уебсайт, Вие се съгласявате с използването на бисквитки.