До морето през октомври

Това пътешествие изначално си тръгна на мадафака, но нека започна с малко предистория.

Имахме семейна уговорка да ходим при леля в Самоков, за която уговорка бяхме забравили. Радушно приехме предложението на Орлин да разцъкаме из Източните Родопи и да стигнем до морето. В един момент се светнахме за плановете за Самоков и в четвъртък по никое време отказахме на Орлин. Обаче мисълта за морето трайно се бе настанила в ума ми и не ми даваше мира. Споделих дилемите си с Петя, която е моят аутсорснат здрав разум. Тя ме нахока, че е крайно време да започна да правя нещата, които аз искам, а не все да ги пренебрегвам заради нещо друго.

Надъхах се, разбрах се с брат ми, че няма да ходим при леля, обадихме се на Орлин да стяга багажа. Решихме, че ще сменим посоката към Северното Черноморие, защото из Източни Родопи е много яко, но не е съвсем подходящо за нашия мотор. Нахвърляхме груб план и запазихме нощувка в “Дан Колов” в Сенник, където сме били и ни хареса.

23.10., петък, 17:40 ч.

Жизнерадостно потегляме. Предвид, че по АМ Хемус се очаква обичайното мазало, Данчо е преценил да минем по стария път през Витиня. Знаем, че отсечката към туристическата спалня е добра като настилка и допускаме, че и останалата част няма да е зле. Голяма грешка! От Яна, през Чурек, почти до Ботевград, пътят варира от зле до мармалад. Единствената прилична част е гореспоменатата отсечка, която се оказа с дължина около 5 км. Как все тъй става да се забием в крайно неподходящи за шосейната ни хубавица места, не проумявам… Взехме да се майтапим, че явно ZZR (моделът на Ангуа) в превод от японски най-вероятно означава Gelände/Straße (German: off-road/road; модел на БМВ, който е голям мерак на Данчо; Орлин е с такъв).

Изпопадат ни пломбите от зъбите и камъните от бъбреците, което ни изпраща директно на магистралата. Обещаваме си повече да не експериментираме, а да караме стегнато към Сенник, за да стигнем в някакво прилично време. Хващаме си царския път и се запридвижваме чевръсто. Изгубихме доста време по скапанярския маршрут и замръкването ни застигна по никое време. Температурите чувствително падат и започват да варират между 6 и 8 градуса. Спираме на бензиностанция в Сопот, защото ще се напишкам. Нали си ходя навсякъде с късмета – няма вода и тоалетната не работи. Отиваме към следващата бензиностанция. Тези 10 километра ми се виждат минимум 100. Стигаме, скачам в движение, връхлитам в тоалетната. Опа, опашка. Устисках, не се подмокрих, но бях много близо до тоз срамен момент.

Пием топли напитки, обличаме по още нещо и продължаваме. Пристигаме в Сенник в 20:30, което граничи с определението “прилично време”. Настаняваме се и засядаме на вечеря с раздумка. Орлин ни разказва, че когато в четвъртък сме му отказали да пътуваме, си е помислил, че просто не искаме да пътуваме с него и не ни е приятен. Даже споделил същото с Пламен. Много се смяхме. След това през цялото пътуване все намирахме поводи да си кажем колко ни е неприятен и как насила пътуваме с него.

24.10., събота

Изхързулваме се от леглата около 8 – 8:30 ч. Пием кафета, закусваме и чакаме Стамен да пристигне от София.

Определили сме час на тръгване 10, посоката е Тюленово или около него. Стамен пристига навреме и донася документите на Данчо. Да! Снощи се оказа, че си е забравил всички документи в София. Добре поне, че бяха на място, откъдето Стамен може да ги вземе.

Всички сме готови. В един момент момчетата решават да вържат всички интеркоми заедно, за да си приказваме. Пфффф. Надигаме се да тръгваме в 10:40, без да сме постигнали успех с връзването. Борбата с това връзване продължава през цялото пътуване – и при спиране, и в движение. Затова повече няма да я споменавам, а вие, четящите, си я представяйте като лайтмотив без прекъсване. Тия драми с Минки и Сийки ме вадят от кожата. А те тепърва започват.

Данчо и Орлин решават да сменят моторите, за да се повозим ние на GS-а и аз да дам експертно мнение за комфорта му. Удобен е, минаването през неравности е като с лодка, а не като спускане с леген по стълби, както е с Върколачката. Обаче има нещо странно и леко плашещо за мен, което споделям с момчетата – когато се облегна на топ касата, тя се кандилка назад и ми създава чувство на адска несигурност. Но те не ми обръщат особено внимание, защото Данчо се е заел да се кефи и да ръчка БМВ-то, а Орлин е концентриран да шофира Ангуа, защото му е несвойствено и дори трудно. Возим се така около 20-ина минути, през което време аз се държа по някакъв странен начин и съм се опънала като пръчка, защото ме е страх да се облегна на лашкащия се куфар. През цялото време пред очите ми е падналият преди месец куфар на Люси и се филмирам с ужасяващи сюжети. Разгеле, по някое време Данчо ме чу, че ми е некомфортно и спираме, за да се сменим. Обяснявам им странното поведение на касата, обаче те нещо не ме бележат. Майната им, важното е, че вече слязох от клатещия се трактор. Продължаваме вече всеки в зоната си на комфорт. Времето е супер. Представям си баси якото пътуване.

Важна особеност на настоящото пътуване е, че този път Минка действа в комбина с Васка (Waze-ът на Орлин). Който е запознат с Минка, може да си представи за каква шитня иде реч. Започва се едно спиране на всеки 7 минути, за да сравняваме маршрута. Данчо не може да живее, без да отдава непрекъснато внимание на тая пача. Побеснявам. Размрънквам се, след което започвам да мълча изразително. Това дава някакъв ефект, защото вече преставаме да спираме, за да се кланяме на божеството на навигациите.

Пътуваме по разни шанаджийски пътеки през Дряново – Елена – Кипилово – Тича. Времето е чудесно, пътищата също. Момчетата се заиграват с “караньотки” – трикове, научени в курса на Ангел Караньотов. НапрЕгам се.

Тук вмятам едно лирично отклонение: Заиграването с караньотки и като цяло недостатъчното разбиране от страна на Данчо относно усещането да се возиш на задната седалка, за мен понякога представляват голям проблем. Затова, ако тези редове ги чете някой, който има опит с мотор като нашия (Kawasaki ZZR1400) и го владее добре – Човеко, моля те, УМОЛЯВАМ ТЕ!, ела и повози Данчо на Ангуа! Пък дано започне да ме разбира по-адекватно… Все по-близо съм до момента, в който ще се откажа от возенето на мотор, защото стресът все по-често взема превес над удоволствието. Край на лиричното отклонение.

В Тича спираме на бензиностанция, хапваме шкембета и вафли, разсъбличаме се, защото вече е доста топло. Данчо променя част от маршрута, тъй като се очертава да пристигнем късно на морето, а аз имам едно единствено желание за това пътуване – да видя морето по светло и да поджапам малко. Запазваме нощувка в Каварна.

Продължаваме през Ябланово към Велики Преслав. Последния път, когато минавахме от тук, между Звездица и Величка все още течеше ремонт и карахме по чакъл. Но сега – изненада! – пътят вече е асфалтиран и е супер. Голям кеф. След Каспичан се качваме на магистралата за Варна. Пердашим си щастливо, че даже и малко прекалено щастливо по мое усещане. Бях най-щастлива, когато слязохме от магистралата и хванахме сокаците. След около 150 километра, бродейки из пусти равнини, най-накрая виждаме бензиностанция. Спираме на ръба на напикаването и с леко поизтръпнали дупенца. Пием кафета и начертаваме крайната част от маршрута така, че хем да идем до Тюленово, където Орлин не е ходил, хем да сме на Болата по светло, за да топна крачета в моренцето. 

Тук, на това място и в този момент разбрах, че никой в обкръжението ми не ме взема на сериозно и че всъщност аз приятели НЯ-МАМ! Защо ли? Разказвам: Оправяме се да тръгваме. Данчо се обляга на топ касата на Орлин. Тя поддава. Данчо се изненадва и повдига въпроса на глас. Започват да я оглеждат и, о, чудо! – куфарът се клати! Верно ли?! Абе, какво ви разправях аз по-рано, пилета шарени?! А вие слушахте ли ме или какво?! Оказва се, че КАСАТА НЕ Е ЗАКЛЮЧЕНА ПРАВИЛНО и се държи само на добри намерения! Баси! Не ми се мисли какво можеше да ме сполети. Тия се еб@ват с мен! Много им е забавно, а аз се прекръствам. Нямам приятели, нямам!

Тръгваме, цепим чевръсто и обнадеждено. И ето, че идва ред на Минка и Васка да творят. Забиват ни в някакъв път към Тюленово, който е тотално Gelände. Пъплим, подскачаме, тресем се. Орлин си кара кефа, Данчо псува и се нерви, Стамен не дава индикации за някаква крайност в настроението, аз фотографирам.

Спираме на арката в Тюленово, правим фотосесия, пушим по цигара.

Отправяме се към Болата. Акостираме на плажа в 18:30 ч. и хващаме последните лъчи на залеза. Аз джапам щастливо с крачета в морето и щракам снимки.

Данчо обу банския и си се изкъпа като пич. Орлин фотографира тази част, но ще спестя тези снимки на широката публика.

Имахме намерение да вечеряме в мидената ферма на Калиакра, че Данчо много обича мидите по бургаски там. Обаче по телефона казаха, че затварят. Странно, но какво да се прави. Тръгваме направо към Каварна.

Финалната права преди хотела беше инфарктна. Минка и Васка даваха неверни данни относно адреса, следствие от което беше неприятно въртене нагоре-надолу по стръмна и тясна уличка. При поредното обръщане Стамен изпусна мотора. За щастие той, Стамен, не се нарани, а по мотора има съвсем незначителни одрасквания. Уф!

В крайна сметка намерихме хотела слепешката. Апартаментът се оказа с безумно разположение – банята в двустайно жилище с хол се намира в спалнята! Тоест, когато на Стамен и Орлин им дотрябва баня или тоалетна, трябва да минат през леглото ни… Безумие. Успяваме с пазарлъци да вземем още един апартамент, та се подредихме.

Намираме близко място за вечеря. Добираме се до него по едни секретни стълби и през фоайето на голям хотел. Хапваме прилично, без да е особено вкусно, но пак е нещо. Връщането по стълбите ни взема акъла и праща пулса в космически стойности. Оцеляхме, де. По нощите Данчо запали мотора и отиде да търси денонощен магазин, за да купи някакво нескафе, защото наоколо няма никакво, а за утре сутрин ще е добре да пийнем по едно. И тази мисия завършва успешно. Мятаме се в креватите като пребити.

25.10., неделя

Тази нощ сме преминали на зимно часово време.

Събуждам се. Поглеждам часовника – 5:30. Фак! Сещам се, че снощи нещо тамъняхме тръгване по старо време, по ново време…, ама не помня да сме говорили за чак толкова малки часове. Не мога да заспя и се въртя нервно един час. В 6:30 ставам и отивам да правя кафе. Останалите започват да се размърдват един по един.

Сядам на терасата, пия кафе и правя снимки на морето и пълзящата над Каварна мъгла. 

Оракулите за времето твърдят, че днес по цялата ширина на страната от запад към изток ще се движи зловещ дъждовен фронт, който няма шанс да ни се размине. Минава ми мисълта, че пътуването ще бъде… интересно, да речем… и ще се наложи да пиша пътепис. Разкарвам тази мисъл и си внушавам да мисля позитивно.

Разсънваме се, оправяме се и към 8 – 8 и нещо поемаме към вкъщи. Мъглата е гъста и движим бавно. Видимостта е малка, визьорите събират вода… забавно.

Спираме пак на бензиностанцията, на която ми светна за липсата на приятели в живота ми. Пием истински кафета и ядем гадни сандвичи. Мъглата се вдига и продължаваме смело.

Стъпваме на АМ Хемус. Движим се добре и си помислям, че всичко е супер, ще се разминем или поне ще отървем гадната част на дъжда, ще се приберем в човешко време… Абе, всякакви оптимизми ме връхлитат. Точно в този размечтан момент Орлин, който кара в средата, казва, че Стамен му се е изгубил от погледа. Отбиваме да го изчакаме. Точно спираме и той звъни на Данчо по телефона, защото поредният опит за свързване на интеркомите по-рано беше отново неуспешен. Казва, че задната му гума е спаднала и е спрял. Въртим из разни отбивки и се връщаме при него. Гумата е тотал щета, нарязана на 4-5 места. Приказка!

Преместваме се на близката отбивка, за да не бедстваме на самата магистрала. Покрай нас минават голяма група мотористи варненци, които ни гледат умно, но никой не се трогва, че да спре и да попита дали имаме нужда от помощ. Здраве да е. Гарираме и започваме да мъдрим решение. Първи на ум ни идва Наско, мамин златен. Звъним му и му казваме какво става. Той се свързва със свой приятел, който обаче е някъде си и е греда. Тогава Наско се сеща да пусне пост във варненската мото група. За броени минути с нас се свързва едно момче, което веднага тръгва към нас. ДЕНИСЛАВЕ, БЛАГОДАРИМ ТИ ОТ СЪРЦЕ, ВЕЛИК СИ! Идва Денислав и носи инструменти, защото моторът на Стамен е с някакви изклатени захвати на гумата, за които се оказахме невъоръжени. Сваляме гумата, а през това време Денислав урежда друга по телефона. Двамата със Стамен се качват на колата и тръгват към Варна, а ние оставаме да се радваме на хубавото време на отбивката за Слънчево. Каква романтика. 

Докато си кибичим на мантинелата, Орлин решава да иде до Слънчево за кафе. Връща се с разказ за нашествие от малки местни орки, които изпаднали във възторг от мотора: “Бате, полицейски ли е?”, “Ский тука пише Мерцедес!”, “Бате, бате, колко го вдигаш?” Смеем се и пием топло кафенце. Данчо споделя, как с качването на магистралата от никъде му е минала мисълта “Дано някой не спука гума”. И аз споделям за сутрешните си помисли. Интуиция ли е, кво е…? Захващам се да пиша пътепис.

Стамен и Денислав се връщат. Обиколили са половин Варна, докато намерят някой да смени гумата. Слагаме я, благодарим безброй пъти на Денислав и потегляме.

Пътуваме през Хемус – Ришки проход – Тракия. Пълна скука. Движим се стегнато и без подмоткване, като се надяваме, въпреки забавянето, да минем тънко с наближаващия дъжд. През цялото време се надпреварваме с гомняно смрадлив камион, който превозва прасета. Адова смрад!

Спираме на Карнобат. Хапваме по нещо сладко, пием кафе и правим план – ще спрем преди Стара Загора, за да сложим дъждобраните и да се врежем в пороя подготвени. Орлин за пореден път днес казва да спрем на някакъв турски ресторант на магистралата. Аз си мислех за този на 60-ти километър и тайничко се надявах да се откаже от този си мерак, защото на мен този ресторант ми е адски гнусен и смрадлив и не искам да ходя там. Оказа се, че той говори за друг, та кандисах.

Тръгваме. Данчо и Орлин ме ебават, че се движим с много висока скорост и ми се подиграват на възраженията. Нямам приятели аз, нямам!

Времето е доста прилично и в движение решаваме да подминем Стара Загора и да продължим към Пловдив. Някъде по средата обаче ни заваля. Бързо спираме под един мост и слагаме дъждобраните. Сещам се, че в чантата имам латексови ръкавици и веднага ги нахлузвам под моторджийските с идеята поне да не ми подгизнат ръцете прекалено много.

До Пазарджик пътуваме много по-добре от очакваното. Дъждът въобще не беше онзи апокалипсис, който предричаха прогнозите. Да, валя, ама нямаше никаква драма. Спираме на бензиностанцията с последни изпарения в резервоарите – всичко е прецизно изчислено. Зареждаме и се местим в ресторанта. Лещата им е мега вкусна! А така се точех на едно кюнефе… Обаче хапвам едва 3-4 хапки и се предавам. Нищо, другия път ще се наблъскам само с кюнефе. Докато се обличам хващам, че някой ме наблюдава от съседна маса. Ха! Марти! – бивш колега, когото много си обичам. Много се изкефих, че го видях, макар и да имахме време да разменим само няколко приказки.

Екипираме се на паркинга и тъкмо да тръгнем – пуф! – Стамен полегна! Бааааси! Какъв е този тройно критичен уикенд, в който е влязъл?! Пффф! Да му се не види! Хубавото е, че и този път няма сериозни щети.

Последни 80 километра. Пътуваме ги спокойно и лежерно, въпреки сериозния трафик. Не ни вали, а студът е почти поносим. В 19:00 ч. финишираме в София. Спираме да направим бърз разбор на по цигара и да си кажем “Довиждане”.

Прибирам се.

Пак по тъмно.

Пак попремръзнала.

И с тъжния привкус, който оставя осъзнаването, че нямаш приятели…