Алпи 2020 – Пътят към дома става все по-дълъг

Ден 10

Хърватия – България

800 км., близо 16 часа

Алармата звъни в 7:00, аз едва се надигам в 8, а по план трябва да тръгнем в 9:30. Вече въобще нямам сили. Тази сутрин наистина се разревах от преумора. Нямам търпение да се прибера. А остават най-гнусните 800 километра до собственото ми легло, където ще спя, ще спя, ще спя… чак до 7:30, когато трябва да стана за работа. Поне по скапаните магистрали ще се движим малко по-бързо, макар и изплющяни на слънцето.

Оказва се, че Галин трябва да се прибере колкото се може по-рано, затова с Боби се оправят бързо и тръгват. Останалите тръгваме час и нещо след тях.

97% от светофарите в Загреб ни хващат. Качваме се на магистралата. Обаче ми прави впечатление, че не тръгваме към Словенски брод, накъдето ме води вътрешния компас. Казвам на момчетата, но не ме отбелязват. И как да е иначе, все пак МИНКА ВОДИ! Коя съм аз, че да апострофирам Света Минка?! Но на табелата “Будапеща направо” им светка, че май Минчето ни ебава. Правим пълна обиколка през всички входове и изходи на детелината, махаме на публиката и, разгеле, се насочваме в правилната посока. ДГД, Минче! Пак аз съм права!

Спираме на бензиностанция за закуска. Мъчим се да поръчаме няколко сандвича и кафета на кокетничеща, но не вдяваща никакъв език, дори собствения си, девойка. Готвачът се намесва и се справяме с осигуряването на закуска.

Докато си слагам ръкавиците, якето, бонето и каската, със завист наблюдавам облечена в ефирна лятна рокля жена, която се качва в колата си, пуска климатика и отпрашва най-вероятно към морето, където ще редува плажа с басейна и единственият ѝ гърч ще е да се маже редовно със слънцезащитно олио.

Пътуването по магистралата е гадно. Напича ни жестоко, а скуката ни приспива. Няма какво да се разказва – пътуваме час, почиваме, пътуваме час, почиваме… С времето силите ни все повече намаляват, а почивките все повече се удължават. Тегава работа.

На всяко спиране проверяваме докъде са стигнали Бобката и Валилчо (по използването на умалителителни имена може да се ориентирате колко ми липсват). На около 250 км. от границата прочитаме съобщение от тях, че са чакали 36 минути да влязат в България. Сигурна бях, че след всичкото бързо и безпроблемно минаване на граници през последните 10 дни, на нашата граница ще е драма и позьорщина, както винаги си е било. Ние имаме още близо 3 часа по навигация докато стигнем там и се надяваме нещата поне малко да се попроменят.

След 20:00 ч. слънцето отслабва, захладнява и започваме малко да се съвземаме. Ама малко.

Ей, това умората е баси нещото. Последните малко повече от 300 км. ги пътуваме 6 часа. ШЕСТ ЧАСА! И то не заради пътя, ами защото като спрем не можем да отлепим. Иска ни се да тръгнем, ама нямаме желание. Колкото повече бързаме да се приберем, толкова по-бавно ни е бързането. Мъкааа, мъка.

По време на една от почивките, докато търкам фейсбука с празен поглед, попадам в една читателска група на пост за книга със заглавие “Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”. Дори не прочитам ревюто на книгата, просто заглавието ме застреля. Затова решавам безскрупулно да открадна част от него и с нея да озаглавя настоящата сага. Замислям се и върху това, че през последните дни съм писала повече, отколкото съм чела и ми става тъпо. Не е добре човек да напише повече неща, отколкото е прочел. От утре започвам да поправям тази грешка.

И така, добираме се до границата. Сърбите ги минаваме лесно. Нашите се мотаят, но по-малко от очакваното. След 10-ина минути чакане сме на българска земя. Алилуя!

Откарваме още половин час в обличане, защото замръзнахме, пушене и празни приказки.

Пътуваме към София. Сблъсъкът с родната реалност рязко ни изважда от матрицата на безпроблемното пътуване и болезнено се отразява на органи и части от телата ни. Да се чете “разбиха ни се бъбреците и ни посиняха задниците”. Ама, наистина не мога да проумея как го правят по света и как ние не успяваме да го направим… През последните десет дни из чужбина, в това число и в Сърбия, видяхме общо поне 15 пъти по-малко дупки по пътя, отколкото по отсечката Калотина-Драгоман, немалка част от която е, забележете, чисто нова. Да не говорим как са обозначени ремонтите и отбивките покрай тях. Не знам… Както каза Наско: “Да иба, майка ни да иба!” Абе, да речем, че видяхме хубавото и се разглезихме прекалено…

Правим последно спиране на Бояна, за да се разделим с Наско.

В 2:10 ч. на 03.08., след изминати общо 4 535 километра, НАЙ-ПОСЛЕ СЪМ ВКЪЩИ, ДА ИБА, МАЙКА МУ ДА ИБА!

Послепис:

Монотонното и безконечно пътуване по магистрали дава възможност да преосмислиш ако не живота си, то поне последните си 10 дни. Моята равносметка не е особено жизнерадостна. Тръгнах на това пътуване с надеждата, че отивам на истински мото туризъм, а не на състезание. Боже, колко млада, зелена и наивна съм била, Боже! Да, имаше много смях и забавления. Да, видяхме красиви места. Но, НО!, безсмисленото за мен препускане с цел “още и още” и бруталната преумора ужасяващо наклониха везните в отрицателна посока. А когато везните са ми разбалансирани по този начин, общият ми привкус е “Защо, по дяволите, защо?! Ти луда ли си? Или си тъпа? Или и двете? Защо си го причини?”

Може би звучи като мрънкане, а може и наистина да е мрънкане. “Per aspera ad astra”, както се казва, но когато звездите са истински. Уж съм много издръжлив и търпелив човек, но този път всичките ми граници на изръжливост и търпение бяха… поругани (харесва ми тази дума). Да живееш на енергийни напитки и цигари, да се гърчиш денонощно в една поза на мотора, да спиш броени часове и пред теб да стои само път, път и път – “не е мойто”, както се казва. За момчетата мотивацията и тръпката са съвсем различни и със сигурност техните чувства и емоции днес са в другия полюс, но за мен случилото се е безпредметно и граничи с изнасилване. Сори, зная, че звуча разочароващо с тези си думи, но не мога да си кривя душата и да казвам колко bon vivan-ски съм си изкарала, при положение че през повечето време съм била парцал.

Миналата година си казах “Никога повече!”, но тази сглупих и се поддадох. Сега отново се заричам: “НИКОГА ПОВЕЧЕ!”. Ако другата година разберете, че пак съм склонна да се поддам, бийте ми два шамара и ми напомнете, че човек трябва да държи на думата си!

Мазохистично-преуморено-искрено ваша,

“Майката” на едни откачени Freaks on wheels.