Алпи 2020 – Чао, Италия!

Ден 9

Италия – Хърватия

540 км., 15 часа

Тръгваме си. Да иба, майка му да иба! Хич не ни се тръгва.

Демотивирани и с натрупана умора, едва успяваме да тръгнем в 9:30, с час и половина закъснение от уговорения час.

Тръгваме в посока онази бензиностанция, от която имаме да вземаме пари. Писахме им, звъняхме им – файда никаква. Надяваме се на място, ако не да ни върнат парите, то поне да можем да заредим бензин за тях. С Бобката се въоръжаваме с бележката и отиваме при човека, който обслужва колонките. Питаме го дали говори английски, той казва, че не говори. Споглеждаме се тъпо и в очакване на дива полемика вадя телефона да пускам преводача на гоглето. В същия момент човекът поглежда бележката, взема я от Боби и започва да ни брои пари. В ступор сме. Никой не е очаквал, че ще стане толкова лесно. Ей, обичам хора, с които се разбираме без думи!

Пушим по цигара-две и тръгваме. Жегата е непоносима. Набиваме се в брутално задръстване – сигурно имаше 7-8 километра. Пътят е достатъчно широк, за да се разминат три коли, но италианците явно обичат да карат по осовата линия. Като се сетя румънците колко са толерантни към мотористите и как са готови дори да спрат, за да те пропуснат, тези са пълната им противоположност. Виждаме местните мотористи как се провират и тръгваме след тях. Но те са само “по мотори”, а ние сме като танкови установки – куфари, чудесии… Все пак се справяме някак си. По едно време Наско си поглежда телефона и вижда, че Люси, който малко изостана, му е звънял. Вадя си телефона – и на мен е звънял. Изтръпнах! Направо се разтреперих. Веднага спираме. Наско звъни на Люси, аз на Пипи. За щастие всичко е наред. Звъняли са, защото при изоставането са ни изпуснали на едно кръгово и не били сигурни накъде сме тръгнали. Събираме се и продължаваме.

По някое време най-накрая влизаме отново в планината. Хващаме Passo Mauria. Търсим стикери, ама няма. То този проход е толкова никакъв, че ни е все тая, че нямаме стикер от него. Спираме на сенчесто заведение да си посъберем акълите. Наливаме се с кафета и студена вода. Мързи ни, та ни се реве. И не ни се тръгва. Ама трябва.

Термометърът показва 35 градуса, но се усеща като 172. Ад! Същински ад! Чак ни прилошава. Спираме, купуваме редбули и се изпружваме на поляната под дърво. Тези дни много предо̀брихме пазара, та снощи направихме сандвичи за из път, за да не изхвърляме храна. Ей, толкова вкусни сандвичи не сме яли скоро.

На снимката виждате шишарка, сплескана във формата на сърце. Така се чувствам и аз. Сплескана. Но не в сърцевидна, а в преобладаваща форма.

Следващата спирка е до рекичката, на която спирахме и миналата година. Данчо и Валил се метнаха във водата, а ние с Пипи и Наско си топнахме само крачетата. Толкова е студено, че пръстчетата ми почервеняха и ме заболяха.

Влизаме в Словения. Уж имаме 12 часа транзит, но решаваме да прекараме минимум два века из планините. Или поне на мен толкова ми се видя. Отиваме към Мангарт (Mangart seddle). Миналата година такъв страх му брах с тия тесни завои и стръмни урви в мъглата, че сега съм напът да се откажа да ходя до горе и да остана на пропускателния пункт. Омрънках главите на момчетата, че ме е шубе. Все пак тръгвам, водена от амбицията да превъзмогна поредното си състояние на страх. Оказва се не чак толкова страшно. Даже на някои от завоите са сложили големи бетонни огради, което е малко по-успокоително. Правим снимки на гледките, търкаляме се по тревата на сянка и ядем по сандвич.

Спускането ме напрегна малко повече, ама го преживях. Продължаваме към Vršič pass. Правим си снимки с гледки и овце. Валил, който на младини, преди да стане огняр в хлебозавода, е бил овчар, разговаря с овцете на техния език. Обучава Наско. Какво си казват, само те си знаят.

Убита съм. Вече толкова искам да съм вкъщи, че ми се реве. Преди време увещавах Ева да вземе да учи някакви сериозни науки и да измисли телепортацията, но тя ми отговори: “Аз искам само да мога да си вдигам дясната вежда.” Поради тази причина трябва да продължа да се гърча до безкрайност.

Спираме на бензиностанция в Kranjska gora. Пием кафе и се опитваме да запазим нощувка в Загреб. Не съм вярвала, че ще е толкова трудно да намерим място. Изискванията ни са: настаняване на 7 човека, паркинг за моторите и късно настаняване. Е, над час не можем да намерим. Направо полудяхме. В крайна сметка намираме нещо що-годе ок. Валил, който на младини, още преди огнярството в хлебозавода и овчарството, е живял в Белград и знае сръбски. Чува се той с хазяйката и се уговарят. Има надежда!

Тръгваме към Загреб. Караме известно време по междуселски път, след което се качваме на магистралата. Не обичам магистрали, но тази е слънчев лъч в живота ми. Ще се движим с по-човешка скорост и скоро ще пристигнем. 

Да, ама не! Нали сме “нация техническа”, а и около 43% от нас (сама го сметнах!) работят в АйТи-то, целите сме опасани с какви ли не хардуери, от които бибиткат всякакви софтуери. “Любимите” ми оракули за времето пищят с weather alerts за силни дъждове и гръмотевични бури по пътя ни. Спираме да си облечем дъждобраните, за да посрещнем пороя подготвени. Заминават 20-ина минути. Караме, караме, караме. Дъжд няма, но се сваряваме в дъждобраните. Спираме, за да се съблечем. Заминава още половин час, защото освен събличането, трябва точно ей сега да правим някакви проби и настройки на Минка. Караме, караме, караме. Спираме, за да заредим, преди да влезем в Хърватия. Караме още километър и сме на границата. Минаваме я само срещу вяло показване на лични карти. Караме още 500 метра и спираме да платим магистрална такса. Таксата е 55 цента. Давам 2 евро, чичката ми връща 1.30. Усещам се чак като преминахме. Наско също дава 2 евро, връща му 1. По всичко личи, че навлизаме все по-навътре в Източния блок.

В 00:17 ч. най-накрая пристигаме на местоназначението. Посреща ни стрина, която Пипи нарича “бивша порно звезда”. Апартаментът е на 4-ти етаж в сграда с високи тавани. Едва затътряме куфарите. Жилището е в сградата на съда и дава вид да е било аристократичен дом. Обаче е идиотско. Например стаите на Пипи и Люси и на Боби и Валил ги дели дървена “летяща” врата с огромно разстояние от пода и тавана. Бойлерът е газов и не работи. Премръзнахме, докато се поизкъпем.

Часът е 2:30, а аз не мога да заспя от преумора.

Искам вкъщи!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва бисквитки, за да ви предложи по-добро сърфиране. Разглеждайки този уебсайт, Вие се съгласявате с използването на бисквитки.