Ден 9, 9 май, неделя
Диарбекир – Гьобеклитепе
Сънят ми е мега малко. Дори не мога да говоря за това, защото сърцето ми кърви, душата стене.
След незадоволителна закуска тръгваме на разходка из Диарбекир. Намираме се в старата част на града, което е супер. Това търся. Жалко, че магазинчетата за джунджурийки не работят, за да е още по-автентично, а и пъстро. Яко ми е, но нещо ми липсва. Не знам какво. Здраве да е.
Обикаляме част от крепостта. Данчо спазарява жандармите да влезем и вътре, макар нищо да не работи.
Продължаваме из сокаците. Готино е. И пусто. От време на време ни налазват тегави миризми, което прави атмосферата съвсем истинска.
Иска ми се да снимам и хората, но ми е неудобно. Снимам ги в гръб. Стрината с мотиката кърти.
Срещата ни за тръгване е в 11:10. Аз слизам в 11:11. Като деца си пожелавахме щастие, когато видим еднакви цифри на часовника. И сега си пожелавам, макар да не мога да дефинирам с точност какво означава тази дума за мен. Едно време беше лесно – щастието беше каране на колело, прибиране по тъмно и филия с мед и масло. Сега е по-сложно. А не трябва. I’ll think about it. Може пък тук, из тези непонятни за мен земи, да открия ключа от гората.
Един младеж ми помага да си сваля багажа. Много мило.
Въвеждаме маршрута. Днес влизаме в Месопотамия. А трябва да стигнем и на около километър от сирийската граница. Вълнувам се.
Докато излизаме от града виждам, че вече има отворени магазинчета тук-там. Яд ме е, че нямам достатъчно време за този град. Дано някога пак имам шанса да дойда тук.
Някакви километри след излизане от Диарбекир ни спира трафик полиция. Запънати киселяци са. Но след обстойна проверка на всичката документация ни пускат без повече драма. Снимам едно от плашилата им, които съм кръстила секс кукли, защото със сигурно много словесно ибанье отнасят.
Пътуваме към Мердин. Пътят е адски скучен. И смрадлив. Дали от скуката или от отровните вонежи не знам, но така се унасям, че едва се държа будна. Влизаме в Мердин. Има интересни сгради. Надявам се, че отиваме на място в града, където ще има много сгради с такава архитектура, красива е. Минка ни води към зададената ѝ точка, която е крепост. Или пък друго беше… не помня. Но не работи. Охраната не ни пуска дори за една снимка. Връщаме се до бензиностанция, която видяхме. Мангустите ни изнервят с неадекватност. Прецакват Лидето с литър бензин. Смотана работа. Момчетата заплакват моторетките.
Минаваме през Мердин. Красиво е. Иска ми се да го разгледам, но Данчо се изнервя и на мераците за разходки, и на движението в нагмецаните улици. Напрежението се вдига. Правя се на олигофрен, за да го омилостивя. Не, че това някога е действало, ама съм длъжна да опитам.
Настроението се оправя, когато достигаме Deyrulzafaran Manastırı (не мога да го произнеса). Великолепен православен манастир. Сградата е невероятно красива. Чудим се дали можем да влезем, защото портата е затворена. Излиза кола. Спираме я и питаме човека дали се влиза. Той казва, че може, след което обръща колата и след няколко объркани маневри се озоваваме пред самата сграда. Младежът тръгва с нас и ни разхожда из параклиси, гробници и молитвени помещения. Палим по свещичка в църквата. Не съм по тази бира, но тук ми се иска да го направя. Разхождаме се и по покрива. Сядаме в двора и момчето ни сервира чай и разкошни гевречета. Не можем да повярваме какво ни се случи. Тръгваме си с усещане за нещо хубаво. Нещо неосезаемо, но много хубаво.
Гидът ни разказа и за друг манастир, който бил още по-голям и по-красив. Намира се на езерото Ван. Настръхвам. Много искам да ида на Ван. Знам, че няма как да стане сега, ама пак измрънквам по въпроса. Да си кажа.
На 20 километра от манастира се намира Дара. Чувам това име за първи път, защото нали знаем, че не обръщам внимание на плана. Какво е Дара? Дара е древен некропол. Погребалните ниши са вкопани в скалите. Мястото е внушително. Но е затворено. Мислим да направим по една снимка и да се върнем към един по-малък некропол, покрай който минахме и видяхме, че не е заградено. На някой му хрумва идеята да попитаме хората отсреща дали няма вариант да влезем. Момчето говори английски, което е чудесно. И казва, че ще се обади на човек, който да ни пусне вътре, което е велико. Отново не можем да повярваме как се случва всичко това. Идва друг младеж и отключва. Влизаме и разглеждаме. Усещането е особено.
Влизаме в гробни ниши. Мисля си за подсъзнателното влечение или по-точно любопитство на човека към смъртта. Много съм говорила с психотерапевтката ми за това – за смъртта и секса като два от водещите паралели на човешкото подсъзнание. Но това е една тема, която няма да развиваме в този литературен труд. Просто споменавам.
Гидът ни прави извънземна снимка под комина, през който душите на мъртвите са се отправяли към небето.
Докато вървим към изхода, Пламен казва нещо, от което ме побиват тръпки: “Ето това е щастието…” и изброява някакви неща, които почти не чувам, защото се чувствам все едно е бръкнал в размислите ми от сутринта. Баси шантавото усещане.
Излизаме от некропола. Отвън ни чака момченце със сергия. Супер щастлива съм, че ще купя гривни за Ева и за мен. Представях си, че от всяко посетено място ще купувам по гривна, обаче досега никъде не видях дори една. Вземам две. Моята се скъса малко по-късно. Ще опитам да си я поправя, когато се приберем.
Хората казали на момчетата, че по-надолу има някакви канали ли, какво ли, не разбрах. Мръдваме малко към селцето и попадаме на останки от може би малко селище. Не успяваме да разберем защо ни изпратиха тук. Обаче Пачо намира една затънтена дупка в неугледна сграда, която ни отвежда в един друг свят – древна цистерна. Невероятно място. Баси, какво ни се случва днес…?!
Тук, в Дара, се намираме на най-източната точка от маршрута ни. Условно казано оттук нататък се прибираме.
Тръгваме към Гьобеклитепе, което е крайната ни точка за деня. Ще се движим непосредствено до границата със Сирия. Много вълнуващо ми е. Преди да тръгнем насам много хора ми казаха да не го правим, предвид че районът е конфликтен и опасен. И това по принцип е така. Което още повече засилва влечението ми, обичам да има тръпка. На разклона за пограничния път виждам табела, която сочи, че Ирак е наляво. Умирам от яд, че не успях да я снимам.
Движим се по шосе Е90, което на места минава буквално на метри от границата. През цялото време гледам в ляво и много ми се иска да идем до граничен пункт и само да надникнем в сирийска територия. Ей така, за тръпката, както вече казах. Обаче не го споделям с останалите, защото очаквам да ме нахейтят, че само глупости са ми в главата.
Пътуваме дълго и монотонно. Минаваме през схлупени катуни и големи псевдо-лъскави градове. Наоколо всичко тъне в голяма мизерия и мръсотия. Отнасям се нанякъде. Намалявам интеркома дотолкова, че евентуално да чуя ако някой каже нещо конкретно адресирано до мен. Мисля си за многото, малкото и достатъчното. За щастието. Това сега, това по принцип и това по същество. Явно щастието е днешният ми лайтмотив. Трябва да намеря себе си. Но това си е мой проблем.
Пристигаме на Гьобеклитепе по тъмно. Не работи, логично. Охраната без особен ентусиазъм ни казва утре кога ще отворят. Намираме някакъв хотел в гугъл. С триста зора се уговаряме с тях, че ще отидем. Тръгваме. Трудно го намираме, и то с помощта на някакви хора, пред чиято къща ни отведе навигацията, защото не са си отбелязали правилно локацията.
Хотелът е мега абстрактно място – шатри. И стаите, и помещенията за хранене са шатри. Много пънкарско е. Във възторг сме. Продължаваме да сме изненадани от това, което ни се случва днес. Нещата някак се подреждат по страхотен начин.
Сядаме да вечеряме. Уж нямаше нищо за ядене и щяха да поръчват някакви доставки, а се оказа, че седим пред умопомрачаваща софра. Има какво ли не. И е вкусно. Напълно зашеметени сме. Е, накрая малко ни развалят идилията с обявяване на цени, двойно по-високи от цените, които плащахме в петзвездните хотели, където нощувахме предните две вечери. Успяхме да спазарим компромисна и за двете страни сума.
Между обичайните много глупости и не толкова много съществени неща, които изприказваме, Лидето и Пламен споделят, че и те като мен са изпаднали в отнесено състояние по време на финалното пътуване. Има нещо. Не знам какво е, но го има.
С напредването на вечерта вятърът духа все по-силно, даже леко зловещо. Данчо намира в телефона си много крипи моя снимка от Дара. Започват да ми говорят някакви щуротии за това, че ще спя сама в шатрата. Смеем се на мой гръб, но все пак казвам на Данчо да остави тяхната стая отключена, за да мога да ида при тях, ако вземе та ме друсне шубето. Един по един, а някои по двама, се прибираме по стаите. Вземам душ и се оправям за лягане. И… токът спира. Много забавно и напълно в тон с шегичките от преди малко. Излизам да потърся домакините, чиито гласове чувам наблизо. Виждам, че в съседните две шатри лампите светят. Казвам им, че в моята няма ток и те отиват някъде да видят какво става. Светвам фенерчето на телефона и се дооправям. Въпреки силния вятър и плющящите стени, чувам как в съседната шатра Пламеновците се хилят като пачи. Сигурно и при тях е спрял токът, защото стаите ни са в една редица и най-вероятно са вързани на един бушон. Примерно. Токът идва. Момиче ми носи голям фенер, just in case. Това е супер, защото ще си имам нощна лампа и не трябва да ставам да се разхождам до ключа на полилея, когато ми се приспи. И допълнително одеяло ми донесе, защото е студено. Велико.
Този пътепис го пиша много тегаво. Първо, защото днес денят беше много наситен с посещения на места и не ми остана физическо време за писане on time, както правя обичайно. Втората причина е, защото мислите ми останаха някъде там, покрай сирийската граница. Или пък в Дара. Или пред малкото прозорче в помещението за молитва в манастира, през което сутрин наднича слънцето. Или във всичко случило се. Или в неслучилото се. Не знам къде са. А може да са се запиляли из плетеницата от въпроси, сред които аз самата се лутам немалко.
Какво е щастието?
Какво искам?
Колко ми е достатъчно?
Каква искам да стана като порасна?
КАКВО Е ЩАСТИЕТО?
За последно си погледнах часовника в 1:11 часа. Това беше отдавна. Няма да го поглеждам повече, за да не разваля пожеланието за щастие.