Ден 8, 8 май, събота
Malatya – Диарбекир
Постигнах значителен успех със схемата със спането. Спала съм непробудно цялата нощ и се събудих с алармата, а не час и половина преди нея, както обичайно. Единственият проблем ми беше дължината на нощта. Късичка ми дойде. Но сама съм си виновна. Вместо да си легна в нормално време, аз седях до сто часа да се хилосвам на простотиите на останалите. Всъщност защо аз да съм виновна? Те са виновни, че не спряха да дрънкат глупости и не ме оставиха да спя. Да, така повече ми харесва, ще имам основание да мрънкам.
Хотелът е доста приличен, но има един недостатък за мен – душът. Няма слушалка. Има само горен душ и чучур на височината на коленете. Крайно неудобен ми е. За да измия по-деликатните части от снажното си тело̀ правя такива гимнастики, че ако ме види кинезитерапевтката ми ще се изуми от гъвкавостта ми.
Днес отново имаме намерение да тръгнем пак в приличен час. От наша страна нещата се случват в тази посока. Или поне приблизително. Това, което може да ни забави, е прането. Снощи оставихме да ни изперат дрехите. Надявам се и те да са готови скоро и да тръгваме. Очертава се да е топло. Дано не е горещо.
Изпраните дрехи са на линия относително навреме. Отрязват ни главите за тази глезотия – 80 лева. И то след пазарлък от страна на Павката. Ще се перем у ряката оттук нататък, баси. Сортираме дрехи уж внимателно, но все пак боксерки на Данчо са при Пачо, а потник на Пачо се озовава при нас. Данчо вече е затворил с триста зора неговия куфар, затова прибираме потника в моя. Вдигнахме левъла. Досега само момчетата си омешваха гащете и парцалете, сега вече караме наред, без оглед на пол. Може би ще е забавно да въведем правило който каквото има в сака си, това носи. Любопитно ми е първо при кого ще попаднат бюстиетата ми.
Тръгването не ни се получава, както ни се искаше, но не сме и крайно окъснели. Планът е амбициозен, съдейки по досегашното ни представяне. Целим да стигнем до Диарбекир. През Немрут и още някакви места, за които няма нужда да казвам, че не помня какви са, тъй като капацитетът на паметта ми вече би трябвало да е ясен на всички. Опитваме се да си вземем тол стикери, неуспешно. Движим се по готин път с красиви гледки. Не успявам да снимам много, защото застудява заради височината и ръцете ми леко позамръзват.
Докато пътуваме Павката споделя, че нещо настроението му го няма. Спираме на панорамна отбивка. Останалите също споделят, че им е смърангясано. Ама това е много тъпо! Карат ме да се чувствам крайно несвойствено като най-живата в групата. Не е редно всички да са по-умрели от мен, баси. Трябва да се стегнат, не може така!
Движим се по път, който е много красив, но много разбридан. По едно време се стеснява и минава през мъничко селце. Стигаме до разклон, на който Минка твърди, че сме на дясно, а табелите сочат ляво. Тръгваме по табелите. Пътят рязко изкачва планината. Разкошно е! Но е пълно с чакъл и дупки, та не възклицавам по гледките, за да не разсейвам шофиращите.
Стигаме до входа към хълма. Пътят до него е черен и стръмен. Спазаряваме хората от музея да качат част от нас с кола. Черпят ни по един бадем:
Данчо и Пачо тръгват с моторите, останалите се товарим в колата. С всеки следващ завой пред нас се разкриват все по-величествени гледки. Разглеждаме хълма, щракаме снимки и разцъкваме с местни туристи. Аз даже успях да се отъркам в едно агнешко и да си разменя Инстаграма с един чичко.
Интересно ми е, че е пълно с калинки. Хвърчат и пълзят навсякъде. Как са се озовали тук и защо? Сигурно изкачващите пеша за родили калинки от зор. Аз със сигурност бих.
Връщаме се обратно до разклона и хващаме вече по пътя, по който Минка искаше да ходим преди това. И той е тесен и тегав, а панорамите му са разкошни.
Спираме пред някакво малко магазинче с изглед към крепост. Сядаме да мезнем по нещо.
До нас спира кола. Човекът ни кани в ресторанта му, който се намирал 100 метра нагоре. Говори английски, което е добре. Казва, че има чорба, което също е добре. Отиваме. Аз искам да ида пеша, обаче Данчо и момчетата са влезли в някакви филми с кюрди и арести, та не ми дават да ходя сама.
Ресторантчето е с гледка към крепостта и е много местно като интериор.
Сервират ни фъстъчено кафе. Супер странно е не само на вид, но и на вкус. Момчетата откровено не го харесват. Ние с Лидка сме любопитни. Малко му се притесняваме да не удължи пътуването, тоест престоя. Дано не.
Хапваме леща, която също е доста странна, без да е гадна, напротив. В средата на масата се озовава огромна тава с нещо като гювеч с телешко. Също е вкусно. Накрая спазарявам човека да ми подари лъжичката от фъстъченото кафе и съм много хепи.
Само няколко километра след ресторанта виждаме древен мост с каньон зад него. Спираме за снимки.
След още няколко километра пред нас се ширва великолепна гледка. За щастие тук има и монумент, който е част от програмата ни. От хълма пред очите се разпростира нереална красота. Намирам си две камъчета с формата на сърце.
Тръгваме към Диарбекир. Имаме всички предпоставки да изпълним плана за деня. Това ще е първият ни ден, в който ще спазим графика. Обаче красотите продължават. Докато пътуваме сред разкошна красота, пред нас се появява извънземен пейзаж. Спираме за по цигара на тази невероятна гледка.
Мимолетно минаваме през Бали. Не е нищо особено.
Спираме в град Сиверек, за да сипем бензин. Бензиностанцията е пълна с кибици, които така ни зяпат с Лидето, че се чудя къде да се скатая. Направо ми иде да се проверя дали не съм гола. Ужас. Избираме си хотел в Диарбекир. Няма да го букваме сега, а ще видим на място какви цени ще кажат и тогава.
Нямам търпение да стигнем в Диарбекир. Имам някаква странна тръпка към този град. Не знам. Сигурно се дължи на това, че се смята за опасно място. Вече ме мравучка странно усещане, защото започнаха да се появяват доста кюрдски катуни покрай пътя, а сладурите на КПП-тата са с калашници. Яко и смахнато ми е.
Сиверек е пълна лудница. Все едно съм си пред 3-и блок в Дружба. А шоферлъка за нищо го немат. Каубойска среща. Малко след излизане от града ни спират жандармите. Военната техника вече е с внушителни размери. Казваме им “Hello.” Един пич ни отговаря с “Hello. What’s your name?” Данчо изпада в ступор от този въпрос и го кара да повтори. На мен ми става адски смешно и се обръщам на другата страна да се изхиля. Проверяват ни паспортите, правят комплименти на Кроули и ни пускат да си ходим.
На 20 километра от Диарбекир отново ни спират. Много са. Един от тях говори чудесен английски. Ще се разберем. Проверяват ни и тръгват към останалите. Данчо ги връща с въпрос дали знаят гумаджийница в Диарбекир, където можем да сменим задната гума на Пламен, защото е изтърбушена. И като скочиха тия хора да звънят по телефона и да търсят гумаджия… Отбиват ни да спрем до кабинката им и захващаме лаф моабет. Много яко. Голям смях. Правим си снимки. Тези са единствените досега, които не искат да се виждат отличителните им белези и оръжията, затова свалят жилетките и калашниците.
Впечатлени са от габаритите на Данчо. Един високичък младеж застава до него да се премерят, но губи по точки. Същият този не спира да ми мета белтъци. Чак ми става неудобно. Каширам се зад мотори и хора, но той си ме следи с поглед. Баси. Чувствам се все по-шантаво.
Англоговорящият е комисар, големо шефче. Много ни се кефи, че сме българи. Живял е в Англия и там се запознал с българи, с които си останали големи приятели, казва. С Данчо си разменят контакти и си чатят някакви неща в Уатсап. Пращат ни контакти и локация на сервиз на Ямаха. Казват, че въпреки че е почивен ден и е късно, Мехмед Шериф ще ни чака. Трябва само да му кажем, че комисарят ни изпраща. Бъзикаме го дали може да ползваме тази парола и на други места, той се съгласява със смях. Тръгваме към гумаджията. Казвам на останалите за погледите на високичкото момченце. Лидка потвърждава. Всички се смеят и ми се подиграват.
Влизаме в Диарбекир. Градът ни изумява с вида си – модерен и подреден. Забелязала съм, че споменаването му буди асоциации за пълна дивотия, военни, мизерия и страхотия. Аз бях подготвена, че нищо от представите не е вярно. Но въпреки това очакванията ми биват надминати и то много. Намираме Ямаха, звънкаме на комисаря и на човека и чакаме смяната на гума. Младежът, който ни посреща, сервира кафе.
Чакаме механика. Букваме хотел. Докато чакаме, Павката изкупува половината магазин. Получаваме и подаръци – ключодържатели. Аз си намирам амулетче – сърчице със синьо око на него. Днес ми върви на сърца ❤️
Висим като сополи пред сервиза. Сервират ни и чай. Наближава 22:00 часа. Младежите нещо ръчкат по гумата, ама не са особено чевръсти. Но нямаме право да мрънкаме, защото хората ни обслужват през нощта в почивен ден. В 22:22 часа изкарват на Пламен мотора. Готов е. Но вкарват този на Павката. Не знам за какво. Вече лекинко ми се приисква да си попрережа веничките. Поне свършват бързо.
В 23 и нещо сме в хотела, след кратко забатачване от страна на Минка. В 23:30 с Лидка и Данчо тръгваме на разходка из нощен Диарбекир. Пусто е. В една уличка Данчо вижда група мъже, седнали пред неработеща фурна. Пита ги има ли къде да ядем нещо. Един скача и започва да ни сочи улицата надолу. Говори нещо и за Свиленград. Не успяваме да се разберем. Вика някакъв изсулен човечец, който тръгва с нас с ентусиазъм като на Ева, когато трябва да учи по математика. Влачим се около половин километър. Набутваме се в мега шанаджийски сокак, където ни посреща работеща скара. Едва успяваме да се разберем, че пекат кози дроб. Изтръпвам. Ама няма друго. Поръчваме два шиша с хляб – един за Данчо и един за нас с Лидка.
Докато ги приготвят, скараджията сваля един шиш и ни раздава по парче. Моето е кърваво и го давам на Данчо с отвращение. Вземам останалата му хапка от неговото. Хапвам го – люто и гадно. Фак. Направо ми се повдига. Скапана пръчовина. Не обичам овчи и кози храни, миришат ми на виме. Отврат. Лидка и Данчо го харесват. Сядаме да чакаме в дъното на сокака, което е мега пънкарско.
Дават им храната. Хапват си я на място, докато чакаме да направят и за Пламеновците и Павката, които са си поръчали по телефона. Вкусно им е и се кефят. Аз ще умра ей тук, между фризера и ръчната количка. Пия айрян, който е прокиш. Данчо се върти около скараджията и къца някакви мръвки. Попада на някакво месо, което не искам да знам какво е, но ми харесва. Поръчваме едно. И аз ще ям, йес! Бях се настроила, че ще чопна два лешника и две стафиди и това ще ми е вечерята. Нарамваме храната за влюбените гълъбчета и Павката, както и една камара напитки и се връщаме в хотела.
Много ми се искаше да си направя една готина разходка из нощен Диарбекир. Обичам да се разхождам нощем из непознати градове. Но не ми се получи, макар да си лягам в 1:56. Надявам се, че някой ден може и да ми се случи. Поне малкото, което видях, беше мега автентично.
П.П. Подготвям албум във фейсбук – “Как се пишат пътеписи”. Пускам ви спойлер от Диарбекир.
