Ден 6, 6 май, четвъртък
Hamsiköy – Bayburt
Утрото е слънчево и топло. Снощи Данчо гледаше някакви прогнози, които вещаеха да е студено и ме беше страх да си подам носа навън, а то какво се оказа. Започваме с приятна изненада.
Седя сама на терасата на ресторанта и се надявам скоро да се появи някой ранобуден човечец, който да бъде така добър да ми направи кафе. Пред мен е КПП-то и гледам как полицията спира коли. Дано това не е знак за очакващото ни през деня. Не, че не се забавляваме при многобройните спирания, но те много ни дърпат назад с програмата. То и ние си се мотаем, де. Което по принцип е доста необичайно за нас, но откакто сме в Турция сякаш около нас витае някакъв странен дух, който ни вменява усещане за протяжност и лежерност. Вече сме изостанали с два дни от първоначалния план. Графикът ни със сигурност се е свил на кълбо в най-крайната клетка в ексела и плаче тъжно. С това темпо, ако искаме да изпълним всичко от плана, не виждам как ще успеем да се приберем преди 24 май. Ето, и днес не виждам как ще тръгнем в прилично време. Часът е 7:45, а аз съм единствената изпълзяла от под завивката. Кафето и закуската също още ги няма. Въобще е абсолютно нереалистично да потеглим преди 9:30, даже и това е много оптимистична прогноза. Но пък важното е да се чувстваме добре. В крайна сметка и да пропуснем някои точки от маршрута, нищо кой знае какво няма да се случи. Аз даже никак няма да страдам от което, защото не знам какво сме набелязали да видим, така че нямам очаквания и съответно няма да имам и разочарования.
Сега, понеже си скучая сам самичка и то без интернет, защото не искам да си гърмя дневния пакет с безсмислено скролване на глупости, ще ви разкажа накратко за групата. Имах опасения за сработването между нас, които към момента не се оправдават и това е чудесно. Комуникацията ни се получава и нещата се случват добре. Със сигурност всеки от нас е направил своите компромиси, преглътнал е и е премълчал по нещо, но това е част от играта. Доволна съм, че никой не проявява краен индивидуализъм за сметка на останалите и на общата атмосфера. И карането си го напасваме все по-добре. Супер сме. Даже, както Лидето вчера констатира: “Движим се почти като истински мотористи”.
Групата се събира в 8. Обаче симпатягите от ресторанта още ги няма, макар да бяха обещали, че в 8 ще имаме закуска и кафе. Портиерът ми урежда от някъде едно кафенце, жив да е човечецът. Все пак ресторантаджиите се появяват относително навреме. Според Минка имаме 4 часа и малко до точка 2 – Байбурт, където ни очаква D915 – един от най-опасните пътища в света. Няма да го минаваме целия, както си мислехме първоначално, защото малко сме дръпнали смелостта назад и залагаме повече на разума. Но ще се позабавляваме поне малко там. След това ще решим накъде. Времето напредва. Ние обаче си се влачим. Каквото-такова.
Тръгваме в 10:00 часа, както очаквах. Времето е много хубаво. Добре, че не си обух термо клина. Пътят е добър, а гледките са разкошни. Първата ни точка от маршрута е манастирът Сумела. Пътчето към него е много яко. По това, че се вея като байряк отзад и че ръцете ми изтръпват от опити да се задържа на седалката съдя, че и на Данчо му е мега кеф. Последната част е чакъл и серпентини. Забавяме темпото. Пристигаме пред манастира. Не работи. Много жалко. Опитваме да спазарим охраната да ни пуснат, но не успяваме. Момчетата се керкенечат като високопланински скокондрули по някаква скала и снимат от там. Не ги гледам, защото ми се подкосяват краката.
Манастирът Сумела е една от най-големите забележителности в Турция. Той е един от първите християнски манастири въобще. Построен е около 350-та година сл. Хр. (не помня точно, но ще прочетете в гугъл) от двама монаси, които открили на мястото икона на Дева Мария. Намира се на скала над живописното Алтъндере. Зданието е толкова величествено, че по време на Отоманската империя султан Мехмед АйАй (разбирай II) издал заповед, декрет, султански указ или каквото там издават султаните, с което наредил манастира да не бъде оскверняван и разрушаван. В момента манастирът е в ремонт, като бива пускан за посещения на етапи. Сега, най-вероятно заради пълния локдаун, ние нямахме шанса да надзърнем дори мъничко в него, а му се насладихме само отвън и то в далечина. Но, здраве да е.
Отварям скоба и се обръщам към Стефчо: Пиленце, днес най-накрая смогнах да чета онова тесте литература и виж как вкарвам и някакви описания в пътеписа. Обичаме ви и ни липсвате ❤️ Целувки на Веси. Затварям скобата.
Връщаме се към Мачка. Разбираме се всеки да кара според собствения си кеф по готиното пътче. Пачо, когото възнаградих без да го питам с титлата “отговорен фотограф на блога”, спира и щрака фотки на всякакви красоти.
Продължаваме към Трабзон. Минаваме транзит през покрайнините на града и тръгваме по крайбрежието. Пътуваме покрай морето. Обичам морето. Спираме пред някакво заведение малко преди да се отклоним отново към планините. Ще ни приготвят риба. Обаче много се мотаят. Времето си тече, ние си висим. Малко ми писва, ама няма какво да направим, поне засега. Хем вече дълго чакахме, хем сме гладни, хем път ни предстои. Тъпа работа. Обсъждаме някакви варианти за пътуването за деня. Другите обсъждат, де, аз пак не слушам.
Храната си заслужава чакането. Рибата е толкова вкусна, че изяждам цели 7 рибки, а това е върховно постижение за мен, защото организмът ми по принцип не понася риба.
Тръгваме към Uzungöl. От тук трябва да хванем асфалтов път, обаче момчетата са задали на Минка алтернативния на D915 черен път. В края на асфалта има панорамна площадка с изглед към гьола.
Караме около 1-2 километра, но пътят е тегав за Лидка, а и за мен. Спираме. Решаваме да се разделим – Пачо и Павката продължават по черното, останалите се връщаме на асфалта. На мен лично ми е притеснено да се разделяме, но пък като знам как на Пачето сърчицето (той има много яка дума за сърце, ама така и не я запомних) го дърпа към черното, няма как да искаме от него да прави компромиси. Но пък и не се притеснявам за него, защото не е като да не се справя с оффроуда. Павката го мисля, защото не му знам способностите. Надявам се всичко да е наред! Срещата ни е пред джамията в Kılıçkaya.
Останалите се връщаме. Задънваме го отново. Оказва се, че асфалтов път не съществува. Има павиран, но той води в коренно различна посока, след което свършва безславно в нищото. Не знаем какво да правим. Да тръгнем по черното е неразумно. Пламен предлага да се върнем до морето и да караме по главните пътища, ако ще да ни отнеме колкото си ще време. Данчо се запъва. Тръгва да изследва черния път. Останалите трима чакаме на разклона. Чувствам се като в уводен сюжет от филм на ужасите – група жизнерадостни младежи се забиват на майната си, разделят се, след които идва лудият с моторната резачка и купонът започва. Заеби. Изключвам самолетния режим на телефона, в случай че някой опита да се свърже с мен. Дано не се налага да се чуваме. Баси. Наистина съм много напрегната.
Разгеле, Данчо се връща. Имам чувството, че го нямаше над 30 минути. Връщаме се в Uzungöl. Пачо е писал, че са почти на мястото на срещата. Което е добре, значи при тях всичко е наред. Но ние сме в изходна позиция. С Лидка и Пламен искаме да минем по заобиколния път, колкото и време да ни отнеме това. Данчо иска през черното. Надделяваме. Тръгваме към Araklı. Момчетата пеят ужасяващо. Минка ни забива в грешна отбивка. Разбира се! Връщаме се в градчето и спираме на бензиностанция. 19:37 часа е. Пушим по цигара. Искам да запаля втора. Пламен ми казва: “Естествено. Тъкмо да се стъмни добре.” Избухваме в такъв смях… Пътуването по тъмно (и студено) е атрибут от задължителната ни програма. Мислех си, че сега, като пътуваме по чужди планове, това няма да ни се случва. Но човек колкото и да бяга от себе си, накрая винаги се настига. Момчетата от бензиностанцията ни предлагат чай. Но вече е достатъчно тъмно, така че им благодарим и потегляме. Чакат ни около 2 часа път. Пускам подгрева на седалката на най-слаба степен и си обличам жилетката, но нея не я пускам.
Тръгваме по път, който местните наричат Карадере. Началото му наподобява Искърското дефиле и съм обнадеждена, че ще върви в ниското и няма да застудява повече. Наоколо има скали и река, а по склоновете е пълно с осветени махалички.
Виждате ли каква красота е? И ние не видяхме. Качваме няколко серпентини. Точно на тях се разминаваме с десетки камиони. Настроението ни е все по-дебилно. Качваме още височина. И още. А как се надявах да не катерим по студовете. Пуши ни се. Решаваме да спрем при първите срещнати жандарми, за да пушим при тях и да си приказваме. Най-високата точка достигаме на входа на 4-километров тунел – 2064 метра. Минаваме през тунела и излизаме на ново шосе, от което изглежда като да има чудесна гледка, но нищо не се вижда. Но пък вятърът е осезаем. Поривите са на ръба да ни изхвърлят от пътя. Преминаваме и това. Слизаме вече в ниското и минаваме през разни селца. Още няма жандарми. Избираме си в далечината някакво селце със зелено минаре, за да спрем там да пушим. Спираме на бензиностанция. С Лидето влизаме в мъжката тоалетна, защото дамска просто няма, с което леко скандализираме един чичко. Ми, да са направили и женска.
Финална права. Нещо се смарангясвам. Става ми и студено, чак пускам жилетката. Говорим си колко ни е тъпо, че днес с едни жандарми не сме се срещали. Щастието ни се усмихва в далечината под формата на полицейски лампи. Кефим се, че ни спират. Не са жандарми, а обикновени полицаи, но пак е нещо. Ще си легнем спокойни, че сме проверени.
Намираме хотела, който Павката и Пачо са запазили. Те ни чакат на пътя. Настаняваме се и вечеряме. Поръчали са ни храната, за да може да е готова, когато пристигнем. Разкошни момчета. Ама той Павката все се грижи да не останем гладни. Ту баница осигурява, ту баклава. Куфарът му е пълен с разни нещица за хапване.
Много съм спрела. Много. Нещо пауъра ми тази вечер е с отрицателни стойности. Едва дописвам пътеписа. Сигурно ще е пълен с грешки и несвързани неща. Има и такива моменти – блокираш и си просто празна стая.
Завършвам със снимки от D915, където Пачо и Павката са си изкарали страхотно:
П.П. Понеже аз лично много се обърках с тия пътища, шосета и кози пътечки, отворих картата и що-годе се ограмотих. Та и вас да не оставя неграмотни или объркани от моята неграмотност, ще ви кажа, че всъщност това, което бях разбрала, че е алтернативен път на D915 и по което момчетата минаха, си е точно D915. Обаче и онзи опасен път, със страшните серпентини, наречен Bayburt of Yolu, също е D915. Тоест, два съседни пътя са с една и съща номерация. По принцип ни беше интересно да видим втория, обаче като гледам как вървят нещата, няма да се получи. На останалите сигурно ще им е една идея криво, че няма да покарат по този култов път, но аз съм доволна, защото няма да ги мисля и да се напрягам. Егоизъм, баце.
П.П.2. ПЛАНОВЕТЕ СА ЗА СЛАБАЦИТЕ, ЯСНО?!