Ден 5, 5 май, сряда
Merzifon – Hamsiköy
Най-накрая се събуждам като себе си – крива на манивела. Топло ми е, някъде нещо чегърта, някъде някой говори по телефона, а комшията ни по стая, който е собственик на хотела, е набримчил яки маанета. А и през нощта се будих два пъти от напевите. Въобще всичко е как си требе. Всъщност вече ми липсваше обичайното ми скапанярско сутрешно настроение, защото откакто сме тръгнали не се беше проявявало и това ме кара да се чувствам не на себе си, сякаш съм обладана от някакъв зловещо добър и мил дух.
Слагам си тениска с надпис “Allergic 2 mornings” и отивам в ресторанта. Тръгвам да разгледам блок масата. Изскача ми един чичко, който ми обяснава жестомимично, че той ще ми сервира храната. Оказва се, че трябва да мина зад някаква лента, откъдето да му посочвам. Ама нищо не виждам от зад лентата. Много се напрягам. Мисълта, че може в чинията ми да се окажат рохки яйца и сурови други неща ми избива баланса. Махам нервно с ръка, тип “заеби!” и отивам да пуша. Отвратително. Поведението си имам предвид. Става ми тъпо, че така реагирах на човека, ама след дъжд качулка. Той си спазва правилата, това му е работата. А аз съм просто по принцип крива жена, в случая и с изненадващо подранил цикъл. Разкошна съм.
Излизам да пуша пред хотела. Наоколо няма обособено място за пушене. Навирам се в някакъв ъгъл. Щъкат хора. Доста хора. Всичките с маски. Чувствам се не на място. Изхвърлям цигарата и се връщам в ресторанта. Изяждам две варени яйца и 5 пакетчета масло. Тръгваме да пушим групово. В коридора ни пресреща жена от персонала, тръгнала да вземе нещата ни за пране. С триста зора уточняваме, че дрехите ще са готови след час. Чудесно. Даваме ѝ ги и излизаме да пушим. Лидето, Данчо и Пачо правят пореден опит да купят тол стикери. Отново неуспешен, защото офисът още не е отворил, а пред него се вие опашка. Ще опитаме пак преди да тръгнем.
Готови сме и на нисък старт чакаме изпраните дрехи. Малко се бавят и таймингът ни отива по дяволите още преди да сме стартирали хронометъра. Дрехите идват, бързо ги сортираме, прибираме ги по саковете и се изтъпанчваме пред моторите. Айде, лек път!
Времето е чудесно, настроението е добро. Обажда ми се стара травма, защото няма как да няма нещо да ме ръчка, но решавам да не обръщам внимание на болката и ще я приема като нещо против уроки. Чувствам се свежо от мисълта, че дрехите ми са изпрани. Колкото и да съм OK с всякакви пънкарии, мизерията е трудно поносима за мен и ме напряга. Предпочитам да нямам мръсни дрехи в багажа си.
Пердашим си жизнерадостно и ни е кеф. Докато не виждаме полицейска палка. Фак. Явно сме превишили скоростта някъде, макар уж да внимаваме за тези неща. С триста зора се разбираме с полицаите, че Данчо и Пачо са засечени с превишение. Ние караме най-отпред и явно не сме намалили навреме. Тече някакъв пазарлък. Полицаите не са някакви тегави и се забавляваме, въпреки сериозността на ситуацията. Хилим се като пачи, снимаме се като олигофрени, а те ни черпят с бонбони.




Обаче нещата се проточват. Езиковата бариера ни пречи да се разберем. Ползваме преводач, но без особен успех. Разбираме, че сме закъснели за нещо след влизането в страната, обаче не разбираме какво. След малко – не сме закъснели, ами въобще не сме регистрирани, че сме влезли в страната! Божкей! Един час по-късно се оказва, че драмата е стара колкото света – регистрационните номера! Записват ги в системата си първо с трите букви, а после цифрите. Логично е да не им излиза, нали. Тук нашите квадратни номера на моторите, при които последната буква е изнесена отпред, са им много непонятни. Този цирк сме го играли преди години на влизане в Турция. Сега ни отне час, докато Данчо се светне, че може това да е проблемът. Евала и машалла. Вече всичко е таман. Плащаме три глоби по 300 лири за удоволствието и отцепваме.
След 10 километра е Амасия, заветният град, който преследваме от вчера. Тук търсим да видим скални гробници. Нямаме им координатите. Виждаме кафява табела, на която пише “нещо-си-кале”. Ясно ни е, че кале-то е някаква крепост, ама така или иначе не знаем къде отиваме, тръгваме по табелите. Качваме се на крепостта. Не работи, но пък има панорама.


Намираме гробниците в мапса и подкарваме към тях. Минаваме през тунел, връщаме се през същия тунел, спираме на някакво стръмно място. Не е това. Пак сверяваме мапса. Сега пък ни води другаде. Разгеле, намираме гробниците. Снимаме ги от пътя, момчетата бодват по сладолед, ние с Лидка само си мечтаем с гръб към витрината.


Следва само пътуване. В 13:00 часа ние сме минали цели 50 километра. Имаме да минем около 500 километра, за да стигнем до някакъв манастир. Пак не знам името. Там ще нощуваме. Не в манастира, около него. Пътят е бърз, но вече сме наплашени и караме кротко. Пак ни спира полиция. Само за проверка този път. Полицайчето тръгва да въвежда номера на Кроули в таблета, обаче ние вече сме гърмени зайци и веднага го научаваме как се прави.
Спираме на бензиностанция, до която има ресторантче, което работи. И не само работи, ами може да седнем. И има леща. Божкей, това граничи с пълното щастие! Лещицата е разкошна.

Идва един преломен момент в нашето пътуване, който се изразява в ляв завой и излизане от скучния главен път. Влизаме в планината. Дрямката ми бива прекъсната от брутални гледки. Брутално красиви гледки. Цветовете са толкова наситени, че успявам да направя страхотни снимки дори с моята баба Айка и то в движение.








Ето заради това сме тук! Да ни е красиво на очите и спокойно на душите.
Караме си по пътчето, кефим се. Наближаваме град. А какво следва, когато наближим град? – КПП-еееее! Налазват ни огромно количество млади войничета. Симпатични. Тежко въоръжени. Искат да се снимат с нас. Ние пък искаме да се снимаме с тях. Имаме сделка.


В центъра на града отново ни спират. Разглеждат моторите. Целото МВР на Турция вече са ни фенове. Предлагам да си намерим хотел тук, да поканим полиция, жандармерия и военни на купон, да ги напием с 300-е грама алкохол, който си носим и да ги накараме да ни разходят из затвора, за да си правим селфита от килиите. Групата приема предложението ми като шега и със смях излизаме от градчето. Въобще не ме вземат насериозно тези хора.
Продължаваме да си пътуваме през красоти, небето ни подарява и дъга.

Спираме на бензиностанция. Вече е 19:20 часа, а ни остават още 140 километра и 2 часа и половина до село/град Мачка, който е крайна точка за деня ни. Решаваме да акостираме в някакъв град Турул или нещо такова. Караме през планина. Качваме се все по-високо. Става все по-студено. 2000 метра, 6 градуса. Тъмно е. А наоколо град няма. Минка започва да иска да обръщаме. Май сме се изгубили на правото. Деба. Спираме и опитваме да се намерим. Положението е крайно неясно. И крайно необнадеждаващо. Продължаваме в същата посока и се надяваме, че ще се озовем на някакво човешко място. Тъмно и студено е. Добре, че облякохме по някой парцал. Тегаво ми е. Дано скоро пристигнем някъде.
Излизаме на някакъв по-главен път. Зад спрял камион изскача шкембав чичак с бяла тениска и ни маха да спрем. Ама някак много уверено и настоятелно ни маха. Не ме кефи да му спираме, но спираме. Казва ни нещо “бла-бла-бла-джандарма” и звъни по телефона. След 7 секунди зад нас на лампи долитат две коли на жандармерията. Обграждат ни и ни говорят нещо един през друг. Някой ни чува, че се опитваме да им кажем да сменим езика и обръща на английски. За някакви мотористи с оръжия говори. Свързва се по телефона с някой и провеждаме конферентен разговор. Човекът ни обяснява, че издирват двама мотористи с черни мотори, които преди два часа застреляли куче. Не знам… Как успяваме да се нахендрим на какви ли не абстрактни щуротии?! Уверяваме ги, че ние не стреляме по кучета.
Жандармеристчетата казват, че наоколо, включително в града, към който сме се насочили, няма работещ хотел. Трябва да продължим. Все пак се насочваме към Мачка. Все по-студено, тегаво и гадно ми е. Много студено. Много. 22 часа минава. Надявам се тази нощ да нощуваме поне на закрито. На 30-ина километра от Мачка ни спират поредните полицаи. И добре, че го правят. Поглеждам на дясно и виждам хотел. Тичаме в хотела. Работи. Има места. И ще ни сервират вечеря! Божке, Божке! Ако очите ми не бяха замръзнали, със сигурност щях да се разрева.
Настаняваме се и слизаме за вечеря. Хората ни сервират салати и ни позволяват да си сипем от ракията, която си носим.
Оцеляхме.
Наздраве!

П.П. Аз ще си поприказвам малко с една сродна душа и си лягам.
