Ден 7, 7 май, петък
Bayburt – Malatya
Тази нощ ходжата не ме споходи. Но се събуждам с пищене в ушите. Ясен признак, че сънят вече ми става крайно недостатъчен. Искам да се гръмна, а в главата ми ритмично звучи “You would make me fall in love, Deep in love, Find a waaaay” на Tom Boxer, която идея нямам как се е появила там. Това пък може би е ясен признак за отключване на биполярно разстройство. Общото ми усещане е все едно съм била на тридневно парти в Ibiza. Но без партито. И без Ibiza.
За днес сме се зарекли да тръгнем в 8 и да се движим стегнато. Дано успеем. В качеството си на най-слабото звено в стройната ни организация, давам всичко от себе си това да се случи. Намалявам така необходимия ми за настройване на чакрите сутрешен циклаж в банята от 2 часа на 4 минути и 17 секунди, плюс-минус някоя стотна. Пускам си горепосочената песен да ми дрънчи и да ми внушава прилив на енергия докато се обличам и оправям багажа. Днес ще е по-хладно, затова навличам каквито дрехи видя. В 7:55 съм на нисък старт. Останалите още се шушкат напред-назад. Аз съм доволна от себе си, че няма пак да ме чакат. Тръгваме около 8:30, което е върховото ни постижение от началото на пътешествието. Минаваме зад хотела и се изгубваме. Стигаме до отстоящата на 200 метра бензиностанция през всички възможни забранени сокаци. Зареждаме и помпаме гумите на Лидка и Павката. Тръгваме. Минка ни превежда през кръгово и всичките му прилежащи леви завои, на всеки 4 метра спираме на червени светофари. Тъпата пача иска да ни завърти втори път. Отсвирваме я и караме по табели. Излизаме от града. След няколко километра тая смотла пак не ни навигира като хората. Обръщаме и хващаме вярната пътека. Караме още някакви километри. Кроули започва да реве, че му е мека задната гума. Спираме. Включват компресор – не показва да има проблем. Продължаваме. Индикаторът продължава да пищи. По-натам пак спираме. Данчо звъни на Сашо от сервиза. Той казва, че е софтуерен бъг, който няма как да отстраним тук и сега. Разкош. Пак тръгваме. Караме през висок планински проход. Красиво е, но духа ужасен вятър. След малко моторът на Лидето бъга газта. Пак спираме. Аварията се оказва не особено съществена. Караме. Излизаме от този проход и хващаме друг. Много е готин. Пътят е приятен, има красиви гледки. Не успявам да снимам много, ама пак е нещо.
Заиграваме се с влак. Машинистът реагира на знака ми и надува тромбата. Много се кефя.
Спират ни жандарми, снимат се с нас. Тук вече се движат с бойни машини. Разминаваме се с една, която май заглушава Минка и говедото тъпо се бъга. Това означва, че спираме на първото възможно място, което се явява бензиностанция, защото Данчо не търпи тая да е бъгната, нищо, че караме по дълга права, от едната страна на която е дере, а от другата са скали и няма къде да се объркаме. Пламеновците ми провеждат двойна психо атака, без да са го целяли – единият реже кенче от безалкохолно до ухото ми, за да ашладисва нещо на Лидето на мотора, а другият си вади треска̀ от пръста посредством нож пред очите ми.
Пейзажите се сменят непрекъснато и всеки следващ е поне толкова впечатляващ, колкото предишния. Турските планини са много разкошни. Наподобяват сладкарници. Онзи ден карахме сред божествени шоколадови трюфели и сметанова Панакота, полята с малинов сироп. Днес минахме през витрините с Червено кадифе, Гараш, шоколадово суфле със сметана и поръска от шамфастък, целувчена торта с карамелен крокант, нуга с какао и други. Наистина, различните скали приличат на различни десерти. И, не, не халюцинирам заради ограничението ми да ям какао и захар, нито заради цикъла. Съвсем истинско си е. Ето тук например виждате триъгълна шоколадова петифура, поръсена с матча, не ли?
Продължаваме да прескачаме от баир на баир и да движим по страхотни пътища със страхотни гледки. Много километри по-късно достигаме до точка от маршрута – кръстопът, от който в едната посока отиваме в Dark canyon (Kemalıye), a в другата – каменен път. И двете места се очаква да са живописни пътища. Спираме пред тунела да се разкършим.
Тръгваме по Dark canyon. Пътят върви по и през скалите и е… та-ра-та-дааам! – черен, разбира се. Под нас се вие Ефрат. Гледките са главозамайващи! Велики!
Обаче мен ме е шубе. Урвите са зловещи, подскачаме като топче по камънака, освен това съм хванала телефона и снимам видео. Стискам зъби известно време, обаче на може би 2-рия километър страхът надделява. Казвам на Данчо, че искам да сляза. Минаваме през дълъг тунел, колкото да го снимам и него, и скачам от Кроули. Не мога. Красиво е, вълнуващо е, извън тривиалностите е. Но ме е страх. А когато ме е страх хем напрягам себе си, хем притеснявам Данчо, хем ще разваля изживяването и на останалите. А както мразя някой да разваля моя кеф, така всячески се стремя да не преча на чуждия. Връщам се към Лидка, която още почти в началото прецени, че няма нужда да си причинява това напрежение.
Поразходих се. 2000 крачки. За последните дни това е чист рекорд. Хубавото е, че и слънцето е от правилната страна на баира, та си джиткам по сянка. Пристигам при Лидето. Свалям си клина, че вече е много топло. Сядаме двете на ръба на една скала, клатим крачета над водата и релаксираме. Дарк каньон СПА енд уелнес. Хващам да пиша пътеписа, че днес изоставам. Причината за изоставането ми е, че се движим много стегнато и по план, а това не ми оставя време за писане. Сега вече наваксах.
Данчо се връща. Притеснил се да ни остави сами. Луд човек. Тук, накрай света и на кучето в гъза, ние сме единствените идиоти. Защо си разваля кефа с притеснения, начи… Ей го и Пламен се връща след малко. На него пък му писнало да се мандръса по тая тегавиня. Хващат да се забавляват като хвърлят камъни в реката. Много са сладки как се смеят като малки деца. И аз хвърлям камък, но съм толкова кадърна, че дори не уцелвам огромната река.
Павката се връща нахилен да уши. Пачо се връща последен. И той е щастлив. Ето това е най-важното – да си нахраниш душата, с каквото ѝ е необходимо.
Отиваме пак на разклона. Следва каменният път. Данчо и Пачо ще ходят, останалите ще ги чакаме. Нещо не успяваме съвсем да се ориентираме. Хващат те по предполагаемия път. Точно разправям на Лидка, че Пачо не го мисля, ‘щото на него на челото му пише, че си е удома на оффроуда, но се притеснявам за Данчо, който няма голям опит, когато виждаме, че Пачо се връща, а Данчо го няма. Сърцето ми спира. Времето спира. Имам чувството, че минават минути, докато Данчо се появява на хоризонта. Деба и филмарката съм! Нещо не се получило по онзи път и се връщат.
Имам чувството, че нещо ги омотахме тези пътища. И то не е само чувство. Dark canyon е каменният път над Ефрат при Kemaliye. Нищо сложно няма, но се иска да си внимавал в час. Слаб 2, седнете си. Важното е да сме живи и здрави.
Тръгваме накъдето ни води Минка. 200 метра по-нагоре ни спират жандарми. Проверяват документи. Един младеж се е въоръжил с термометър и ще ни мери температурата. Мери Данчо. Идва при мен. Пробва поне 7 пъти – нищо. Няма ми температурата, баси. Ще трябва и аз като баба Вихронрав да си окача табела “Ни съм умрела”. Термометърът блокира и се отказват да ни мерят. Тръгваме си.
Пътуваме покрай Ефрат. Гледките са зашеметяващи. Величествени. Малко ми напомнят на SH22 в Албания. Много е красиво. Божкей, МНОГО Е КРАСИВО!
Преминаваме оттатък планината и спираме на някакво обособено място за почивка. Хапваме от на Павката провизиите и обсъждаме какво ще правим до края на деня. Аз се пльосвам върху една маса, защото от няколко часа мечтая да легна и да си изпъна гърба. Разбира се, някой фоторграф на групата ме снима. Коментарът му ще го спестя.
Решаваме, че няма да се напрегаме да гоним Немрут, а се насочваме по-наблизо с мечтата да пристигнем в човешко време поне тази вечер.
Тази част от пътуването беше зелена. Буквално. Минахме през такива невероятно зелени плата и хълмове, че умът ми изхвръкна. Не успях да снимам много, защото духаше вятър, а и се движехме със скорост, при която не ми е удобно да държа телефона в ръка. Но и да бях снимала, то няма снимка, която може да улови тази безобразна красота. И думи няма, които да я опишат. Разкош!
Настаняваме се в Malatya. И то преди залез! Днес ще спя сама, за да мога да се наспя здраво най-накрая. Дано. Много съм щастлива, че ще имам време косата ми да изсъхне без сешоар, че на тия плитки им трябват часове. Май ще ги разплитам. Този път ме сплетоха мега некадърно и вече съм като разплетена дамаджана. Ама това са битовизми, що ли ви занимавам.
А пък какъв ужас изживях, мани. Влизам в стаята, пускам тока, светва малка лампа в огромния коридор, която го осветява съвсем символично. Вървя в тъмното, когато някакъв мъж започва да вие. До ухото ми. Тук до мен е. Представям си, че минарето е точно под прозореца ми и изтръпвам. Оказва се, че телевизорът се пуска сам и ме посреща с концерт на местния Стиви Уондър, който свири на пиано и вие на умрело. Изгасих го със замах. Надявам се да няма минарета наблизо. После ще погледна, че сега ще ям.
Обобщението за днешното пътешествие го направи Павката, а аз нямам какво да добавя: “Днес денят ни даде. Много ни даде.”
П.П. Лидето се натъкна на страхотна находка на табелата за каньона. Гледайте стикера:
П.П. Заглавието на пътеписа е заимствано от “На река Пиедра седнах и заплаках”, защото и аз, както всяка себеувжаваща се кифла, “най обичам творчеството на Христо Ботев и Паулу Коелю”.