❗️Последвайте youtube канала “Шашави приключения”, в който качваме видеа от пътешествията – https://youtube.com/@Crazy_adventures_bg
Трябваше да правим туризъм из Албания, Черна гора и Босна. Обаче отново, ОТНОВО!, нещата се прецакаха. Втора поредна година ми се разминава любимата Черна гора, да му се не знае! Не беше трудно да преосмислим плана и да се ориентираме към Алпите. Е, аз и този път не кипях от особен ентусиазъм, ама какво да се прави. “Алпи 2020” ми звучи по-интересно от “Родопи 2020”.
Планът е по-различен от миналогодишния. Първо – ще делим пътя на отиване и връщане, а няма да се изнасилваме с iron butt изцепки. Второ – букнали сме си “базов лагер” и ще теглим тегели от него, а няма да нощуваме всеки ден на различно място. Единствено може би ще направим една нощувка в Швейцария, но това ще го решим в зависимост от времето. Трето – ще въртим само из Италия и максимум Швейцария, защото covid-рестрикциите много затрудняват или правят напълно невъзможно миткосването из останалите Алпийски държави.
Действащите лица сме: ние с Данчо, Пипи и Люси, Бобката, Наско и Валилчо (Галин). Чакаме Митко да се присъедини по-късно. Разбира се, тук са и най-сериозните участници – върколачката Ангуа и великолепната Dystopia. Само Минчето отпадна от играта, защото при едно скорошно пътуване в Гърция прегря и умрЕ почти безвъзвратно. Сега сме с нова навигация, която все още няма име. Чакаме я да си заслужи такова. Почти съм сигурна, че достойно ще наследи името на предшественичката си, но нека не бъда черногледа.
И така, поемаме към Алпите.
Ден 1
Срещата е на 24.07., в 10:00 ч., на бензиностанция на изхода на София в посока Калотина. Момчетата от два дни правят обратно отброяване. Досадници.
Правим снимки, тагваме се във Фейсбук (как без тагване?!) и тръгваме. На мен ми е малко никакво, ‘щото съм си дебил, но младежите се вълнуват. Освен тръпката от пътуването и местата, които ще посетим, ни гложди и леко притеснение – има вероятност, макар и малка, да не можем да влезем в Италия без PCR тест. Надяваме се да не се налага да правим този разход. Освен това в Словения имаме право на до 12 часа транзит, та ако нещо се оплеска с влизането в Италия, трябва чевръсто да се изнесем от Словения. Не че имам против словенците да ме карантинират за 14 дни, но само ако е за тяхна сметка.
Границата със Сърбия я минахме по обичайния начин – някой и друг лаф с граничарите и “Лек път, бра̀то!”. И като зациклихме по обичайно скучната сръбска магистрала… Тази част от пътуването винаги е била най-изморителна и най-досадна. Сръбска магистрала, хърватска магистрала, словенска магистрала… еееее, край нямат… Този път поне имаме късмет, че не е някаква съвсем адска жега, а само умерено непоносима. Защото историята какви брутални жеги по този маршрут познава, не е истина. Циклим си, приказваме си простотии и се надяваме времето да ни мине неусетно.
Неусетно или не съвсем, ами по-скоро с осезаема досада, стигнахме хърватската граница. Очаквахме сериозна тапа, обаче останахме доволно изненадани – за първи път виждаме хърватския ГКПП празен! Ама празен, та празен. Бяхме единствените. И там минахме общо взето 5 за 4.
Хърватия ни посрещна с мръчкаво, но приятно време. Направо ни се видя рай. Ама хората са казали: “Не бързай да се радваш!”. Ние избързахме. Трябваше правилно да преценим гъстата гомняна смрад, която се носи из въздуха. Тя е сигнал, че се очакват проливни дъждове – винаги торят обилно, когато се очакват обилни валежи.
Докато седяхме в едно кафене на около 40-ина километра след границата и се чудехме ще ни вали ли или ще ни се размине, заваля. Сложихме дъждобраните, колкото и да ме дразнят. Валеше ни уж неангажиращо. И както беше неангажиращо, рЕзко взе да ни ангажира. Дъждът се засили много, стъмни се като все едно е 21:28 ч. (а беше едва 18:00), а температурата от 30 градуса за минути падна до 17,5. Страшна работа! Попътувахме си едни стотина километра в тези прекрасни условия. Дъждът понамаля и даже почти спря. Спряхме да се поразкършим, да пушим по цигара и да обсъдим как преминахме през “окото на бурята”. Прегледахме на кой къде му е пропуснал екипа и кой е останал сух, посмяхме се и си цъкнахме снимка с дъгата.
Понеже пиша тези пътеписи в движение, нещата понякога се променят. Затова едва няколко секунди след направата на тази толкова прекрасна снимка, обстоятелствата претърпяха такъв драматичен обрат, че всичко написано в началото на този разказ се превръща в празни приказки.
Та, снимам аз въпросната снимка, след което си пускам мобилните данни на телефона. Месинджърът ми започва да дрънчи като обезумял. Получавам съобщения от няколко човека. Викам си “бааааси, какво става?!”. Отварям първо съобщението от майка ми – линк към новина, че в 0:01 ч. тази нощ Италия слага всички българчета под карантина. Изпадаме в шок и започваме да се съмняваме дали е фейк нюз. Отварям всички останали съобщения – същата новина, в различни източници.
Да иба, майка му да иба! – Този израз бе твърдо наложен от Наско и се превърна в слоган на деня. Но на този етап все още нямахме абсолютно никаква представа, че ще стане така. Мааайка му да иба!
Направихме скоростна оперативка, на която се взе решение да прежалим парите за предплатената нощувка и да скипнем Загреб. Според мапса имахме 3 часа път до най-близката италианска граница, а до 0:01 ч. оставаха 4 часа. Тръгнахме. Както времето уж щеше да се оправя, така пак ни заваля, но вече не особено драматично. Батерията на разговорното ми умря и с Данчо и Наско си попътувахме в тишина. Това беше голяма емоционална греда, защото така ни беше сдрусал адреналинът, че имахме нужда да си приказваме, но се наложи да си говорим сами. Пак спря да вали. И ние спряхме. Хилихме се като олигофрени, сдрусани от емоцията. На Пипи дъждобранът беше изтръткал и беше вир вода. Преоблече се със сухи дрехи. Тя, Люси и Галин прецениха, че ще продължат без дъждобрани, защото изглежда, че повече няма да вали. Голяма грешка! Голяма! Само няколко километра по-късно небето се разцепи! Такъв дъжд ни се е случвал броени пъти в живота по принцип, но никога на мотор. Положението беше “МАЙКА МУ ДА ИБА!” по 100! Същински ад! Колите спираха, защото дъждът беше като пелена. Ние упорито не се отказвахме. До момента, в който Люси тотално спря да вижда, защото беше сметнал за ненужно да си сложи пин лока на каската, който да предпазва визьора от изпотяване. Успяхме частично да допъплим до една бензиностанция. Казвам “частично”, защото Бобката и Галин, които караха най-отзад, не видяха, че отбиваме и ни подминаха. Ние купихме винетки и изчакахме малко да намали пороя. Събрахме се в Словения, чиято граница също преминахме проформено – “Сите ли сте бугари?” – Да. “Айде, давайте!”. За какви позволени максимум 12 часа транзит в страната пищят навсякъде, като то дори няма кой да ти обърне внимание, че точно ти си влязъл, камо ли да ти засече време на пребиваване.
В Словения дъждът беше по-слаб и дори на моменти спираше. Но беше хладно. През цялото време си мислех за Пипи, която беше подгизнала до мозъка на костите си. Предвид колко студено ми беше на мен, която бях суха, не мога да си представя какво ѝ беше на нея. Тя е героят на вечерта. И гък не каза! Даже ни успокояваше да не се притесняваме за нея. Машина!
Словения я минахме на юруш. Дано не са ни фотографирали, защото на места определено не се съобразявахме с ограниченията на скоростта. Разговорното се беше заредило и отново се вързахме с Данчо и Наско. Подредихме се във формация – ние отпред, той отзад и останалите в средата и карахме стегнато и целенасочено. Имахме час и 40 минути да влезем в Италия. Безкрайни час и 40 минути и безкрайна Словения! Умора, напрежение, дъжд, студ и безконечна магистрала – чудно!
Остава 1 километър до границата. Часът е 23:59. Мълчим напрегнато и караме трескаво. Страх ни е да си помислим, камо ли да изречем на глас, че могат да ни върнат и всичко да си ибе майката.
Табела “Italy”!
Патрулка на светлини.
Затаяваме дъх.
Преминаваме плахо покрай патрулката, без да спираме.
Полицаите си чатят и дори не ни удостояват с поглед.
Тишина.
И като се развикахме!
Йес, бе! Йес, бе! Йес, беееее!
Влязохмеееееее!
Точно при разминаването с патрулката Бобката е погледнал часовника в момента, в който от 0:01 ч. става 0:02 ч.
Йес, бе!!!
Това би било идеалният happy end на този смахнат ден. Но не би.
Караме към Триест (не съм сигурна дали така се пише/изговаря или е Триесте, или друго, но ме мързи да проверявам). Има-няма 20-ина километра, които ни се струват над 200. Накрая просто спираме в пълна с боклуци отбивка под някакъв мост. Минава ми мисълта, че винаги съм се базикала с “ще спим под моста”. Дали тоз момент не настъпи ей сега точно?
Скачаме от моторите, крещим и се прегръщаме. Чувството е все едно сме първенци в супер оспорван триатлон! Но бързо изтрезняваме и се изправяме пред казуса с нощувката. ‘щото колкото и пънкарско да звучи спането под моста, айде по-добре не. Ровим нета – цените са на стойността на бъбрек. Данчо спира някаква кола. Младежите предлагат да ни ескортират до близък хотел. Завеждат ни. Вратата на хотела е отворена, но близо 20 минути никой не се появява. Телефонът им е изключен. Да иба, мааайка им да иба!
Намираме друг хотел и тръгваме към него. По път спираме на бензиностанция на самообслужване, на която се забавляваме дебилно.
Спираме в центъра. Данчо и Наско с 300 зора намират хотела. През това време останалите висим като сополи в дъжда и чакаме. Валил не издържа и полегна на една пейка. Чувствахме се като пълни пропадняци. Момчетата се върнаха – греда! Мега мизерен хотел и то на съвсем различна от обявената цена. По пътя бяхме видели някакъв мега гъзарски хотел и решихме да го преслушаме. Наско звънна и спазари стаи и то на цена, същата като на мизерния хотел. Отидохме. Пиколото ни посрещна и ни отведе до паркинга, който е на две пресечки от хотела. Гарирахме моторите и със сетни сили замъкнахме багажа до хотела. В 1:57 ч. бях в стаята. Искаше ми се да се разплача, но нямах сили.
Момчетата отидоха до Макдоналдс и взеха някакви шитни за ядене.
Хапнахме, събрахме се на терасата да пушим по цигара и да направим обзор на събитията. Адреналинът още ни държеше и въобще не ни се спеше вече. Изпаднахме безпаметно чак в 3:30 ч.
И така, в игри и закачки, мина денят… 1100 забавни километра.
Най-драматичната част на очерка я пиша едва на следващата сутрин. Затова, през призмата на няколко часа сън, със сигурност е лишен от голяма част от реалната си драматична емоционалност.
ПродАлжаваме напреТ, да иба, майка му да иба!
И тази сутрин започва добре, но за това – в следващия пътепис.
Минавала ни е мисълта да се присъединим някога към вашите приключения, но с тези рекорди от 1300 км/ден сте си iron butt отвсякъде:)и сме далеч от вашето ниво. Дано от тук нататък нещата върят по план без неприятни иненади!
Този път трябваше, ТРЯБВАШЕ! да е човешко…