“Ние не можем да понесем у хората недостатъците, които притежаваме сами”
Оскар Уайлд
Обичам го този човек! Искрено съжалявам, че няма как да го познавам. Сигурна съм, че бихме били страхотни приятелки 🙂
Тази умност достигна до мен в края на тийнейджърството ми. Не беше буквално, а по-скоро “Човек вижда в другите това, което сам носи в себе си”, но смисълът за мен е почти еднакъв. Не съм сигурна дали не дойде от майка ми – беше отдавна и паметта не ми помага.
Точно бях започнала работа във Фесто. Движех с една девойка, с която изключително много се забавлявахме да одумваме лелите (аз бях най-младата в завода, а въпросните лели бяха предимно около моята сегашна възраст хаха). Когато репликата се сгромоляса върху ми, изпаднах в бясна съпротива. “Как?! Глупости! Откъде накъде ще притежавам всичките тези неща, които ме дразнят в другите?! Пълни глупости!” Обаче червейчето се беше загнездило. Все по-често, коментирайки някой, се замислях дали аз самата притежавам това, което коментирам. И, за моя изненада, винаги намирах за какво да се хвана. В момента, в който по време на “заговрнически” разговор някой (или аз самата) произнесе “тая е такава клюкарка/интригантка/лицемерка”, получавах як шамар от себе си. “А ти каква си? Какво правиш точно сега? Нещо по-различно ли?!”.
Това беше времето, в което постепенно приключих с разговорите ЗА хора, просто за убиване на време. Лека-полека се научих да не обсъждам хората. Ако нещо много ме е подразнило и имам нужда да го изговоря, то се концентрирам върху постъпката, а не върху човека. Тотално спрях да обръщам внимание на физиката на хората, на облеклото им и подобни. И все по-дълбоко се вглеждах в себе си и отчитах на какво се дължат негативните ми трепети към някой или към действията му. Така се изчистих от много излишни за съществуването ми емоции, мисли и поведенчески стереотипи.
Към днешна дата обаче продължавам да се дразня от някои хорски постъпки. За мое щастие в 95% от случаите не откривам себе си в тях – успяла съм да премахна чертите, които отчитам за дразнещи. Почти съм достигнала мир със себе си в това отношение. Но все пак се дразня на другите. Това се дължи на друг мой недостатък (може би) – че подсъзнателно съм приела каузата да превърна света в едно прекрасно място. И наистина не мога да понасям лошотията, преднамерената вреда, неосъзнатостта и глупостта. Това са случаите, в които ми коства огромни усилия да си кажа любимото ми “да пасат” и да подмина. Може би се изживявам като съдник… Рядко ми прелива до толкова, че да предприема действия – да говоря, да назидавам дори. Но се случва. Изключително избухвам, когато някой седне да одумва външния вид на друг. Е тогава се отприщвам. Винаги давам за пример как в 7-ми клас получих двойка по музика, защото не мога да пея. Стига, бе! Как може да си позволиш да поставиш оценка на природата?!
Също толкова много се дразня, когато стана свидетел на преднамерена лошотия. Е тогава ставам гадна. Моята гадост представлява да казвам на отсрещния истината, но с най-тежките и зашлевяващи думи (за моя радост успявам добре да боравя с думите). И да задавам най-директните въпроси, по най-жестокия начин. Ефектът винаги е поразителен – отсрещният , дори да не го покаже явно, винаги си дава сметка за постъпката си. И сигурно много го дразня с това 🙂
Е сега – пресен пример. Разхождам се из квартала. Семпла неангажираща разходка. Щъкат разни хора насам-натам. И се бутат. Ама, вървят като орките от съседния офис. Млади, стари, добре облечени… всичкото се ръга кат` говедо. Това ме побърква. Когато ходя по улиците винаги съм out of space – мисля си нещо и се рея из тълпата. Но датчикът ми за препятствия е винаги включен! За мен е много важно да не навлизам в чуждото физическо пространство и така следвам линията си на ходене – да не се блъскам в никой. Обаче говедото все едно пък точно това му е целта. За половин час разходка се чувствам като след 15-минутно пого. На човекът му е много важно да е господстваща физическа сила, да мачка, да бъде нещо повече – това е пример за начинът, по който блъскащия се гледа на блъсканите – “те са лошите и искат да минат преди мен по пътеката и трябва да ги изблъскам, защото съм по-добър от тях”. Не намирам друго обяснение за безумната необходимост да се блъскаш в хората и да осъществяваш подобен вид физически контакт с непознати на улицата.
Нещо пак изпуснах темата, ама…
Та, факт е, че хората виждат в другите онова, което носят в себе си.
Тъй като обичам да наблюдавам и анализирам хората, смея да твърдя, че това се отнася не само до мен, ами до всеки. Винаги, ама винаги, когато някой каже нещо за друг, аз веднага мога да му посоча същото у него самия или да му дам пример с негова подобна постъпка.
Също така хора, от онзи модел, дето греят, не се впускат в дребнави наблюдения и коментари за останалите. Или, ако го направят, то ще е по обран начин, с елементи на позитивност. Много добър пример за това от общите ни познати е Криси.
А пък гадните хора са най-големите клюкари, интриганти и злосторници. Лошотията извира от него, но седнал да нарежда де що види. И като говори, описва все едно себе си. Не ги съдя за това, че са гадни – най-вероятно животът ги е направил такива, без да се усетят. Съдя ги за това, че лошотията също е избор, както всяко едно нещо, но те не осъзнават и, което още по-лошото – чувстват се комфортно и не искат да променят нещата.
Много често срещам млади ефектно изглеждащи момичета – с шантави прически, цветни дрехи, ярко червило, които ходят сами и се усмихват на нещо си, те си знаят на какво. Много ми харесва такава гледка! (сигурно затова ги срещам, защото си го предизвиквам хаха) И задължително от някъде ще се чуе гласът на безличността – “тая е луда”, “гле`й я тая к`во се хили сама”, “прилича на папагал”… и още подобни.
Ако всеки седне и поне малко се загледа в огледалото и се опита да разбере, приеме и превъзмогне собствените си недостатъци, със сигурност ще виждаме много повече хубавото на заобикалящия ни свят.