Алпи 2020 – Швейцария

❗️Последвайте youtube канала “Шашави приключения”, в който качваме видеа от пътешествията – https://youtube.com/@Crazy_adventures_bg

Ден 5

Около 420 км., 13 часа и 35 минути

Швейцария

Тази сутрин едва отлепих.

Къщата, в която сме, е “много италианска”. Създава ми много приятно усещане. Правя си кафе в червено канче и сядам да го пия в малкото дворче, което е досами улицата. А улицата, макар да е тясна, стръмна и зачукана, явно е някаква много главна, защото не спират да минават скутери, коли, камиони, трактори, багер. Даже и хеликоптер прелетя. Поне бендът от камбанарията заби приятна мелодия. Боби и Валил се събуждат с букет простотии и не спират да мелят глупости. Ако вече не се бях поразсънила, сигурно щях да взема нож и да ръгам на посоки.

В 9:00 яхаме моторите и тръгваме към Швейцария. Караме през баира между езерата Комо и Лугано. Пресичаме границата, която не е охранявана. Спускаме супер стръмни серпентини, когато пред нас се ширва езерото Лугано. Много ми стана красиво. Може би защото още съм в настроение. Много ми хареса обиколката на езерото. Нагледах се на страхотни къщи на брега и съм категорична, че искам да живея тук. От Лугано се започна мъката – трафик и жега. Мнооого трафик и жега.

Спряхме на крайпътно заведение, където хапнахме доста вкусно. Може би най-вкусното ядене, откакто сме тук.

Продълаваме по бавния горещ път. Когато стигнахме Gotthard pass, свежият полъх на планината ни върна живота. Спираме за снимка с панорамата, след което спираме и на езерото за стикери.

Следващата спирка е Дяволският мост. Момчетата се разходиха, а аз реших малко да си поседя на тишина. Папараците ме издебнаха.

От там се отправяме към прохода Зюстен (Susten pass). Още на първия километър ни заваля. Очаквахме валежи, макар да се надявахме да ни се размине. Слагаме дъждобраните. На любимата ми панорама от прохода дъждът спря, та и там се поснимахме.

На спускане от Зюстен към Гримзел (Grimsel) наблюдаваме как навлизаме в следващия дъжд, който се очертаваше напоителен. Пак слагаме дъждобраните и влизаме в прохода. Този Гримзел все ни се опъва. Миналата година го изкачихме в мега мъгла, сега в мега дъжд. Но поне сега, за разлика от тогава, се вижда какво има наоколо. А наоколо е красиво. Язовирчета и интересни скали – едните са зелени на цвят, а другите са страхотно лъщящи от дъжда. Въпреки дъжда и красотата, неконтролируемо започвам да заспивам. Последните 2-3 километра до върха преминават в неистова борба да се държа будна. Спираме на езерото да пием кафе. Дъждът е благосклонен и също спира. Валил прави снимки, ние гнетем скъпо брауни.

Спускаме Grimsel и качваме Furka. Пак заваля. Спираме за стикер. Алилуя! Най-накрая имаме стикер от Фурка! Миналата година нещо се отплеснахме и пропуснахме мястото, където ги продават, та не взехме.

Нацъкваме си дебилни снимки.

Сутринта Галин именува днешното пътуване “В търсене на Милка”. И именно тук, на Фурка, изпълни мисията си – намери Милка.

Източната част на прохода Фурка за мен е с една от най-красивите гледки в Алпите. Навсякъде се шири зелено спокойствие, планините сякаш са покрити със зелено кадифе и ми се иска да протегна ръка и да прокарам длан по тях. Искам да живея на Фурка! Овчарче ако ще да съм, само да живея тук! За съжаление нямам снимки, защото вали силно и съм прибрала телефона на сухо. Затова показвам миналогодишна снимка.

От Furka пак хващаме Gotthard. При езерото се отклоняваме и тръгваме по Tremola. Тремола е изцяло павиран проход. По принцип е забавен, а сега, при този дъжд, е и леко опасен. Макар паветата да са супер добре наредени, все пак на дъжд са си хлъзгави.

Много ми се доходи до тоалетна. Ама толкова много, че съм готова да клекна в храстите, ако имаше такива. И ето тук се случи чудо! В края на прохода правят ремонт. Между машините кротко се е сгушила еко тоалетна. ОМГ! Най-радостното събитие от деня!

На главния път ни посреща страхотна дъга.

Връщаме се обратно по маршрута, по който дойдохме. Движението вече не е толкова натоварено, а дъждът е разхладил, та се пътува далеч по-човешки. Въпреки това е бавно. Отмятаме километрите със скоростта на куц охлюв.

Решаваме да спрем отново в заведението, в което обядвахме. Спираме и ни посреща българска музика! Втрещени сме. Момчетата казаха, че е песен на НЛО. Забавно е да чуеш родна реч по радиото някъде на майната си. Обаче от заведението ни разочароват – свършило им тестото за пица, ала-бала… Пием по кафе и тръгваме.

Вече не вали, но е мокро и бозаво. Уж се движим по-чевръсто от на идване, но часовникът и изминатите километри се разминават крайно незадоволително – времето минава бързо, километрите се нижат бавно.

По този скучен път почти през цялото време се движим успоредно на влаковите релси. По проходите също цъкат влакове. С Наско цял ден им се кефим на влаковете. Но е те тука ни се случи мега-влаково изживяване! Както си цикля в несвяст, изведнъж в дясно от мен връхлита нещо чудовищно – муцуната на бързия влак. Това чудовище беше напът да ни подмине като малка гара. Точно в този момент пътят пред нас се изправи и момчетата, в прилив на адреналин, опитаха да карат наравно с влака. Беше много яко! Усещането да се движиш наравно с това животно до теб е неописуемо. Тръпки на удоволствие ме побиват дори сега, на следващия ден, когато пиша пътеписа. Внушително изживяване! За съжаление трая кратко, защото нямаше как да продължим да караме със скоростта, с която се движи това чудо.

Отминаваме Лугано, спираме на бензиностанция в някакво селце на брега на езерото, за да свалим дъждобраните. Убити сме. Обсъждаме опциите за вечеря и решаваме да се приберем у наше село. Тръгваме, остават 30-ина километра. 

Серпентините на границата, по които дойдохме сутринта, много ме напрегнаха този път. Стръмни, тесни, мокри… Стелвио спокойно може да хапне пасти. Мога да сравня тегавинята на това място само с изкачването на френската част на Ломбард, където миналата година станах набожна от страх.

В 22:35 успешно акостираме на мегданя на селото и забиваме в пицарията. Всички сме толкова “battery low”, че едва преживяме.

Прибираме се и със сетни сили сядаме на двора да сглобим маршрута за прибиране утре. Минка още от сега дава индикации, че ще ни преебе. Нямам сили да я вдигна и да я шибна в земята, докато е време. Вмятам едно “Майка ѝ да иба!”, че и без това май дотук нито веднъж не го написах, макар да има поне 6 подходящи места.

Толкова съм изморена и толкова ми се спи, че цялото ми тяло трепери и не мога да го спра.

Лягам си, а преумореният ми мозък взема решение – Искам да живея в Швейцария! Ще живея в селце до Лугано, в къща на брега на езерото. И ще имам вила на Фурка. Реших го!