Алпи 2020 – Най-идиотското пътуване

Ден 6

Италия – Швейцария – Италия

Над 500 км., протяжни 17 часа и половина

Това е най-идиотското пътуване ever.

6:30

Аларма

Да иба, майка му да иба!

Имам шибано дежавю.

Едва отлепвам в 7:00.

Пускам сълза.

Тялото ми още трепери.

Пия кафе в почти пълен несвяст. Валил ми разказва с какви усилия за прескачане на езиковата бариера е успял да си купи кафе в картонена чаша. Дори нямам сили да се разсмея, само издавам дебилни звуци. Момчетата стават, оправяме се и тръгваме. 17 минути закъснение от уговорения час. Добре е, аз очаквах да закъснеем поне с час и 70 минути.

Мега скапаните ми уж водоустойчиви ръкавици на красноречиво звучащата марка Orina са леш от вчера. Спретнахме простор.

Тръгваме покрай Комо. Жега и задръстване, съвсем очаквано. Пиша вчерашния пътепис в движение.

Спираме за закуска. Успяваме почти успешно да поръчаме свястна храна. Само Данчо нацелва некви шитни. Малко мрънкам. Така де, нека им покажа, че има жена с тях.

Не усещам особени мераци за тръгване, ама нас си чака.

Направихме си състезание с пътническия (бавния) влак. Успяхме да му дръпнем за няколко секунди. Машинистът ни поздрави с тромби, ние него с клаксони. През следващите километри вървяхме успоредно. По-точно, той си движеше нормално, спираше си по гарите, а ние от време на време го настигахме.

Качваме Splügenpass. Миналата година го минахме два пъти, но и двата пъти неефективно – първият беше посред нощ, а вторият – бъкано с коли, освен това имаше вело състезания и събор на Веспа. Сега си караме доста приятно.

Но!

НО!

Да иба, майка му да иба!

К’во стана̀?!

Летя с гръб към асфалта.

Да ми е честито първото падане с мотор!

Дано ми е и последно!

По принцип на Данчо десните остри фиби са му тегави, защото моторът му е малко малък и опират ръчки, колене, лакти… Та тук, подценявайки ситуацията за секунда, не успя да извърши правилно ритуала за десен завой и се изсипахме. Тоест ние с Ангуа се изсипахме, а Данчо остана на крака. Момчетата бързо дойдоха и вдигнаха мотора.

Винаги съм очаквала да паднем. Имам предвид, че при пътуването с мотор падането е напълно вероятен сюжет и само глупак може да мисли, че на него няма да се случи. Имаме късмет, че стана от почти спряло положение и нямаме никакви щети – нито по нас, нито по мотора. Миналата година на Стелвио едни хора паднаха пред нас по аналогичен начин. Жената много здраво си измлати главата в земята и в продължение на някакви секунди беше out of space. Сега, докато падах и всичко ми се случваше като на забавен кадър, си мислех само за това. Успях да си задържа главата някак си и не я ударих. Боли ме почти цялата дясна страна – дупето (а уж гъз ду̀ша нема), рамото, плешката, дланта… Ама не е болка за умиране. Дано не се усили, когато ме отпусне адреналинът. Хубавото е, че не съм напрегната и не треперя. Представяла съм си, че ако това се случи, после няма да мога да се кача на мотора от страх. Обаче се справям с психичното си състояние изненадващо добре. Не че имам и особен избор, де. Данчо си прищипа ръката с ръчката, но твърди, че не го боли.

Айде, това да ни е!

Качваме се и продължаваме безстрашно. Спираме за по кафе и за да направим разбор на събитията. Наско е снимал част от падането, което е яко – ще си имаме документиран спомен.

Движим през ждрело с много красиво синя река. След това качваме Julier pass. Тук не съм идвала. Красиво е.

Продължаваме към Сейнт Мориц, след което към Bernina pass. Вече съм адски гладна, защото сандвичът сутринта беше много препечен и не го ядох. Намирам трохи от брускети в куфара и с Наско си ги поделяме.

Стигаме в Ливиньо (Livigno) и сядаме да ядем. Какво ядем? – препечени сандвичи. Тъпо, ама джвакам, защото друго няма.

Остават само 5 часа до вкъщи. Сега е 18:12 ч. Болката в китката леко се засилва и ми е тегаво да се държа. Приказно!

На излизане от Ливиньо попадаме в колона автомобили. Пред тях – КПП. Изтръпваме. През главите ни минават всякакви сюжети как ще ни карантинират. Гипс отвсякъде. Оказа се, че са митничари (финансова полиция) и проверяват кой какво е купил от Ливиньо, защото е безмитна зона. Олекна ни.

Минаваме през Passo Eira и Passo Foscagno. От там слизаме в Бормио и хващаме Gavia. Застудя. Спираме да се облечем и да си починем.

След превала на Гавиа ни се отвори страхотна гледка – скали, езеро и ниска мъгла. Спретваме бърза фото сесия.

И тук замръкнахме.

Проходът е тесен и разбит, без много-много обезопасителни мантинели и огради. Влизаме в мъглата. Става все по-creepy. Яко е.

От Gavia хващаме Tonale. И тук има мъгла, която се носи зловещо. Правим снимки и видеа.

Обаче много се мотаем, все повече ни мързи. А ни остават “само” 180 бавни километри. Часът е 22:14. Пипи ни информира, че при тях светка и ще вали. Fun! Запасяваме се с редбули и вода и продАлжаваме напреТ.

Някъде в далечината също светка. Опитвам се да снимам видео, но не ми се получава добре. Данчо и Наско приемат мълчанието ми като знак, че заспивам и започват да пеят. Бих казала, че беше ужасяващо, но ще ми се обидят. Затова ще кажа, че този път се постараха да сглобят по-талантлив текст. Цитирам по памет:

“Не заспивай когато

Гърми и трещи

Не заспииивай 

Като завалява

Не заспивай когато

Пристигаме в два

Не заспииивай

Ще спиш в кревата”

Километрите се нижат бавно. Дрънкаме си глупости, за да не заспим. Хем ни е супер тегаво, хем ни друса някаква дебилност и се хилим като идиоти.

Спираме на някакво затворено крайпътно заведение. Пием енергийни напитки и ядем шоколад. Простотията взема превес, ръсят се глупости. Смях, Боби пее цигански песни. Mental hospital под открито небе.

Остават 118 км., часът е 23:53.

Хващаме някакъв по-бърз път и отмятаме 60 км. Обаче супер много ми се приспива и не мога да се удържам. Казвам на момчетата, че трябва да спрем, защото ще клюмна и ще се пребием. В същия момент Валил ни изпреварва и дава знак да спрем. И на него му се спи яко. Спираме на някаква отбивка. Пушим, пием още редбули. Подскачаме, за да свежнем, евентуално. Сваляме подплатите, защото студът ще ни държи по-живи. Пикая до мантинелата. Мъка. Изпаднала работа.

Караме още 35 км. Покрай нас се надвесват скали, които в тъмнината изглеждат като зловещи тролове. Побиват ни леки тръпки. Внушително е. 

Пак спираме. Часът е 1:52. Остават 23 км. до къщата. Финална права.

Час на гасене на двигателите: 2:22 ч.

Пълно безумие.

Знаехме, че ще е бавно и тегаво, ама чак пък толкова…

Пипи ни посреща. Правим разбор на събитията до 3:30. Припадаме.

С ръка на сърцето признавам, че сме жизнерадостни идиоти!