5 февруари 2022 г.
Забождаме се в село Ночево. Ще разглеждаме две скални светилища.
Снегът е до колене, а ние движим с колата по една козя пътека на “Господи, помилуй!” Най-накрая излизаме на по-широко и не-хлъзгаво място. Срещаме и жив човек.
– Няма тука светилище – казва. – Има една пещера по-натам и ей онези камъни горе. Ама светилище няма.
Не съм сигурна, че е наистина наясно, ама здраве да е. За шарапаните, които са наоколо, е безпредметно да ходим, защото са затрупани от снега и може дори да не ги намерим. Тръгваме пеш към камъните. Гнусно е. Кал, вода, сняг, шума. И голям наклон. Нещо не ми е кеф. Данчо се съгласява да се върнем. Ще идем на второто място – Пармак кая.
Спираме на място, за което Минка твърди, че е изходна точка за най-прекия път. Оставяме колата и тръгваме по уж черен път, но в действителност безконечна преспа. Не след дълго се озоваваме на открито плато. Под нас има камъни. Някъде тук ще да е светилището. Спускаме се в дерето. Кал, камъняци, шума, сняг, храсталаци. Едва се крепя да не се излюскам юнашката. Според картата трябва да слезем още надолу. Каи чесно, батенце! Под мен е урвата! Ако продължа, животът ми ще поеме в строго определена посока. Връщаме се. Моето връщане е чиста проба търкаляне нагоре.
Качваме се в колата. Заричаме се, че ще направим още един опит да намерим светилището чрез заход от долната страна, и ако и той е неуспешен, отиваме на шопинг в Пловдив и майната му на културния туризъм.
Забиваме се в някакви къщи и край. Данчо слиза да търси хора, за да ни насочат. До нас спират семейство софиянци, които от одеве се въртят наоколо като шугави, даже повече от нас. И те търсят Пармак кая. Данчо не открива хора. Поемам отговорността окончателно да издъня експедицията и повеждам групата през някакво поле. Алилуя, на прав път сме!
Пармак кая е пред нас.

Разглеждаме, снимаме, катерим се, промушваме се, влизаме в пещерата-утроба – всичко е както си му е редът.


Тръгваме си. Рано е. Довечера имаме дружинска сбирка в Пловдив, но има много време дотогава. Правим импровизирано отклонение към село Жълт камък, в околностите на което също има светилище. Пътят към селото е мега заснежен. Много е красиво!

На мегданя на селото спираме при двама местни да ги питаме за светилището. Не знаят. Имало пещера, ама сега било много затрупано и нямало смисъл да се ходи. Нямам интернет и не мога да видя местоположението на светилището. Отказваме се. Правя си снимка на табелата и си тръгваме.
Връщаме се по красивия снежен път. Нескопосано се разминаваме с друга кола в теснотията. На човекът не му се пада в урвата, затова ние изпадаме в канавката. И полягваме по корем. Супер. Спират хората да ни помагат да излезем. Сядам зад волана, те бутат. Не става. Закачаме въжета и тегличи. Колите се дърпат, а ние с една супер свежа бабка с шарени шалвари бутаме. Ама ми е смешно. На нея още повече. Започваме да се смеем. Смехът ѝ е толкова як, че вече се заливам от смях. Отсвирваме бутането и се кискаме като пачи. Това с дърпането не става. Хората тръгват към селото за лопата. Това подсеща Данчо, че в багажника имаме плажна лопатка от времето, когато децата не се снимаха за тик ток на плажа, а правеха пясъчни замъци. Вади я и започва да разкопава задната гума.

Излишно е да казвам, че вече не мога да дишам от смях. В този момент от завоя с гръм излита сериозен джип. Спира човекът, закача колата и с едно движение я изважда от канавката. Ей, жив да е! Такъв късмет извадихме с него! Жив да е! Изчакахме другите хора да се върнат, за да им кажем, че сме спасени и си тръгнахме.
Вече сме не само с още един ден по-близо до лятото, но и с още един забавен ден в архива. А и вечерта се очертава… не ми се мисли…
П.П. Не яжте жълт сняг!