За мотивацията, дисциплината и пълната им липса

Събудих се в същото смахнато настроение, което влача със себе си цял живот, а напоследък още по-осезаемо. В душата си усещам, че трябва да направя нещо, от което да се почувствам удовлетворена и щастлива.

8 часа̀. Защо всяка събота сутрин се ококорвам толкова рано?! Искам да спя, да спя, да спя… 8 часа̀. Много яко!

Тишината около мен рязко навлиза в разбуждащия ми се мозък и плааавно осъзнавам, че днес поне до обяд ще съм сама вкъщи. Чудесно! Сега е точното време да се взема в ръце и да избухна с нещо значимо! Изтяааагам се продължително. Напипвам книгата на нощното шкафче. Е, добре де, първо ще се поизлежавам четейки, след това ще покорявам вселената. Върху книгата е телефонът. Я да цъкна да видя кой какво прави, пък тогава ще почета. Да не стане така, че да изпусна нещо много важно от реалния живот, докато чета  нечии художествени измислици.

50 минути по-късно – време е да ставам, стига с тоя Фейсбук. Изхързулвам се от леглото. Ще взема книгата с мен в хола, за да ми е под ръка. Не ми започна добре тази книга – стилът й не е по вкуса ми. Обаче ще си сложа на ината да я прочета, защото ако не мога да превъзмогна себе си при прочитането на една книга, как точно смятам да се преоткрия и да покоря нови хоризонти?! Зоната на комфорт трябва да бъде прекрачена, иначе няма как да попадна в по-различен свят.

Баня, кафе, цигара. Втора цигара. Започвам да се смръзвам на балкона, но все пак ми е едно такова приятно. Отново разцъквам Фейса.

Проблясък! – Попадам на отзиви за нашумяла книга с женска тематика. Това ще да е знак свише! Миналата седмица ходих на астрологична консултация и девойката ми каза да обръщам внимание на знаците. Ето го знакът! От много време се каня да напиша книга, обаче всеки път си намирам оправдание –не мога да измисля тема, нямам достатъчно време, нямам подходящи условия… А най-често си казвам – „Аз ли?! Я не се излагай! Хората, които пишат книги, могат да ПИШАТ, и то смислено, а ти можеш само да избълваш емоционалната си нестабилност в няколко изречения и това е! Като под „можеш” нямам предвид качество, а единствено физическа възможност.” Този път обаче чувствам порива си някак по-така… Пресмятам набързо знаците – рекламираната книга е за жените; горепосочената книга, която подмятам в опити да чета, е за жените; винаги съм искала да пиша за жените; да говоря с и за жените; да помагам и да съм полезна на жените; да бъда стойностна жена… Това е! 2 и 2 е 5 (защото винаги трябва да имам едно наум)! Ще се престраша и ще започна да пиша книга! За жените!

Паля още една цигара. Вълнувам се. Трябва да си събера мисълта и по най-страхотния начин да излея върху белия листа цялата тази женска мъдрост, която съм събрала през бурния си живот. С бясна скорост през ума ми минават безброй теми, случки, реплики, картини… Дано успея да уловя поне една, че стана мазало.

Разривам кочината, която съм сътворила върху лаптопа, включвам кабела в електричеството, изричам смирена молитва и натискам бутона за стартиране. Дано тръгне, дано търгне, дано тръгне. За последен път го пусках миналата година по това време, за да си пиша дипломната работа. Тогава се държеше адски неприлично. „Моля те, запали! Бъди ми приятелче! Имам нужда от теб!”. Той чегърта, присветва, избибитква… „This action will take a few minutes. Please, wait!”.  Добре, ще те по-wait-я, ти само тръгни. Пуша една цигара и идвам да те видя докъде си стигнал.

Ама, много ме е яд на себе си. Вчера се бях засилила да си купя лаптоп, който да не ми е набор и дори да работи, обаче се оставих да ме разубедят. Достатъчно ми беше брат ми да ме попита „Сигурна ли си, че ти трябва лаптоп?” и веднага пропаднах в бездната на колебанията – „Е, чак да ми трябва, не ми трябва. Обаче искам. В бъдещия си лаптоп не виждам вещ, която притежавам, а възможност да обезпеча развитието си. Първо – на един работещ лаптоп мога да си правя курсовете, които съм записала, вместо да крада от работното си време за това. (Ама как нацелих курс, който не се поддържа за мобилни устройства, значи?! Иначе с телефона щеше да ми е супер удобно.). Второ – много по-лесно и комфортно е да пиша на лаптоп, в сравнение с на телефона. Въпреки тези стабилни доводи, заслужава ли си да изтупам всичките си спестявания за това? В крайна сметка телефонът ми е мощен колкото 17 лаптопа от тези, които мога да си позволя. Неудобно е за писане, ама тези работи не стават без жертви. И следващия път ще запиша курс, който се поддържа за мобилни устройтва. Решено – отказвам се от лаптопа.”

Остави това, че се отказах от лаптоп, ами и реших да отида до работеща днес каса за плащане на битови сметки, за да си платя данъка на апартамента с парите, заделени за лаптоп. За да хвана намаленията за ранно плащане. Резултат: След 30 минути чакане на опашка, стрината на касата самодоволно ме уведомява, че намалението е само върху не-знам-си-кой компонент от цялата сметка, което в моя случай е 2,17 лв. Чудна далавера! – Два лева и седемнайсет стотинки, словом!

Пак се отплеснах.

Прибирам се. Сядам да изпуша една цигара с останалото ми от сутринта кафе. „Стегни се! Уж щеше да пишеш, а само протакваш.” През прозореца виждам, че звярът (лаптопът) взел, че се събудил. „Yes! На мама хубавецът! Ще те разцелувам!”.

Изпадам в паника – при така стеклите се обстоятелства нямам оправдание да не пиша. Ами сега?! Изпуших си цигарите. Ще сляза до магазина да си купя нови. Слизам. Връщам се. Ще пуша още една, финално, преди да се гмурна в голямото творчество.

Много цигари изпуших тази сутрин. Сещам се за Мимето – от години разчитам нейното мрънкане да откажа цигарите наистина да ме откаже от цигарите. Ще взема да й звънна и в момента, в който вдигне, ще щракна със запалката, за да отприщя назидателната й реч: „Пак ли пушиш? Коя цигара ти е за днес? Значи, колко пъти да ти повтарям, че това твоето противоречи на всякаква логика – интелигентна жена да се подчинява на такава безумна глупост като пушенето. Вземи я махни най-накрая тая отрова и направи място в живота си за нещо смислено…” и т.н. и т.н. Не. Това ще се проточи дълго време и ще ме разсее от намеренията ми. А днес съм се зарекла да превърна намеренията си в действия. Прогрес!

Пуша поредната последна цигара. Давам няколко премъдри съвета в различни групи във Фейсбук. Провеждам 80-минутен разговор със сестра ми на тема „Човек трябва да слуша интуицията си, да следва пътя си в живота и да прави това, което го прави щастлив”.

Сядам да пиша. Отварям бял екран, форматирам го, задавам шрифт. Гледам тъпо. А-ха да напиша дума и отдръпвам ръце от клавиатурата.

Докато ми дойде музата ще си направя нов имейл, от който ще изпратя великата си творба до издателствата, защото ще пиша под псевдоним. Не искам да пиша с истинското си име. Достатъчно разпознаваемо е, за да се изпляскам с него пред света и при евентуално творческо сгромолясване от мен да се очаква да разсъждавам по темата “Ама к’во стана̀, та не ти се получи?!”.

Направих си имейл акаунт. Ще си взема буркана с течен шоколад и ще си сипя една кола, за да си раздвижа заспалия ендрофин и да прелея от творчество. Пък и тая диета ми стопи мозъчните клетки. Как е възможно цял месец да си ходя гладна и дебела и да отслабвам само умствено?! Няма справедливост в тоя свят, баси!

Такаааа… Започвам. „Женски работи” от Insanity Queen – заглавие. Да го bold-на ли? Ако някой вземе, че го публикува в някой сайт, като види, че е bold-нато, ако поне малко разбира от SEO, ще го head-не и strong-не и ще генерира яко посещения, което за мен ще означава широка публика. Йееей, много хора ще ме четат! Обаче, известността ме плаши. Имам ли нужда от нея? Имам – да си начеша егоцентризма. А и съм зад псевдоним. К`во ми пука – ще го bold-на. Дотук добре.

Това „женски работи” е обширно понятие. Трябва да си избера лайтмотив. Например „Какво искат жените?”. Става – всеки иска да знае отговора на този въпрос. Аз ще го открия, ще го споделя и с това ще променя света и ще го направя едно по-прекрасно място за живеене! Да!

Какво искат жените?, Какво искат жените?, Какво искат жените?… Мамка му, откъде да знам?! Та аз не знам аз самата какво искам, камо ли какво искат всички жени! Искат пари, обувки, рокли, бижута, екскурзии, яхти, къщи. Искат свобода, сила, развитие, хоризонт за действие, разбирателство. Искат идеалния мъж и сладки дечица, като от реклама на шоколад. Искат спокойствие, искат тишина, искат да се наспят. И още, и още, и още… Както пеят Queen – „I want it all and I want it now”.

Входната врата се отваря. Мъжът ми се прибира. Ей, значииии, замина ми писането. Сега ще започне да ми наднича през рамото, за да види какво пиша и да ми накъсва мисълта с въпросите си.

И кога стана 3 часа̀?!

Аааа, не, няма да я бъде тая работа! Светът е против мен. Дори и най-голямото желание да направя нещо не ми помага, когато всичко и всички са срещу мен. Едно единствено исках днес – да започна да си пиша Книгата. Обаче – нееее, и времето и обстоятелствата се извъртат така, че да разбият тази ми мечта.

Майната му – щом не стана, значи не е писано.

Ще взема да си среша косата и ще сготвя нещо. Това е идеален завършек на този изнервящ ден!

Един коментар към “За мотивацията, дисциплината и пълната им липса

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки, за да ви предложи по-добро сърфиране. Разглеждайки този уебсайт, Вие се съгласявате с използването на бисквитки.