Мото пътешествие из Балканите – част 1 – Северна Македония

Както през предишните 5-6 години, така и за тази планирахме пътуване под наслов “Да се спасим от Великденската суета”. Първоначалната идея беше да отидем до любимите ми Черна гора и Босна. Сега, през пролетта, е най-прекрасното време за обиколка из тях – всичко е райски зелено, реките са безобразно сини, а лимоните са цъфнали и ароматът им изпълва въздуха. Лошото в концепцията е прогнозата за времето – всичките метеорологични оракули вещаят дъждове на богато. Затова планирахме първите три дни от пътуването, а за следващите седем ще решаваме на момента.

И така, отправяме се към Охрид, след което през Кукъс (Албания) към национален парк Велбона и третата планирана нощувка – в Shëngjin (нямам никаква идея как се произнася) на Албанското крайбрежие. Там, в зависимост от времето, или ще продължим в първоначално планираната посока, или ще направим ляв завой и ще се насочим към Гърция – Атина и Спарта.

Северна Македония

На 26.04., Разпети петък, станахме рано-рано, пихме по кафе, доопаковахме багажа и отидохме да натоварим катуна на Ангуа (милата тя). Пристигнахме при мотора едновременно с Пипи и Люси, което беше изненада за нас. Не очаквахме, че ще тръгнат, предвид че предната вечер Люси твърдеше, че му се тръгва едва на 67%.

Метнахме се на машините и потеглихме по магистрала Струма към ГКПП “Станке Лисичково”. Трафикът по магистралата беше мадафака. Но това не е неочаквано, все пак вече открихме сезона на “Ае да ходим на Гърцията”. И, както традицията повелява, задължително някъде там се движи камион, който превозва животни и насища въздуха с не особено приятни миризми (това ни е задължителен сюжет, когато пътуваме в тази посока). Както и да е, преживяхме магистралата. На Благоевград свихме в дясно към Логодаж. Този път е чудесен – хубава настилка, природа и малко движение. На самият КПП беше навалица в обратната посока и по тази причина всички кабинки обслужваха насрещното движение, а това в нашата посока се промушваше между другото. Беше идиотско и се придвижвахме бавно.

След границата като се отпуши онзи ми ти път… Е, още веднага си припомнихме познатия маниер на местните шофьори да карат обкрачили осовата линия и да неглижират възможността да се приберат в своята си лента. Също така и че тук е бъкано с трактори и трябва много да се внимава, защото изскачат на шосето отвсякъде. Местен колорит, какво да се прави.

Минахме през Делчево, Македонска Каменица, Штип. По-голямата част от шосето е скоро асфалтирана, на места даже още мирише на ново. Останалата стара част също е много добра. Пътят движи покрай езерото Калиманци и е много приятен. Като цяло много наподобява усещането, че се намираш на Искърското дефиле. С тази разлика, че тук пътната настилка е още по-добра и движението е малко, но пък гледките не могат да стъпят на величествената Стара планина. Е, тези, които носят “късмета” си навсякъде със себе си, попадат на едва пъплещ кюстендилски тир, който скапва обстановката в продължение на няколко километра, ама това е положението.

От Штип хванахме в ляво по шосе А1 към Струмица. На около 22-рия километър в дясно се хваща път R1103 към Неготино. Разбира се, Минчето не пропусна да ни свърти номер и ни изкара по някакъв мизерен сокак, та се повъртяхме иди ми – дойди ми, докато се озовем на правилното място. Път R1103 е страхотен! Отново чудесна настилка, хубави гледки и почти никакъв трафик. Пердашим си ние жизнерадостно, кефим се на готиното пътче, слънцето ни пече… И изведнъж Дрън! Мостът след село Пепелиште, който трябва да ни качи на главния път към Прилеп, е в ремонт.

Ремонт, който по никакъв начин не е обозначен и разбираш за него едва когато се набиеш в телените ограждения. Чудна хубост. Един от работниците ни обясни, че има заобиколен маршрут и ни заведе до отбивката с колата си. “Няколко километра земен път” вика. Тия няколко километра “земен” път бяха близо десетина. Чакъл, пясък, прахоляк и много автомобили. Ей, по хубавите пътища нямаше никакво движение, а тук, където и без това е адско, се е изсипала страшна навалица. Надишахме се с пушилка, разбихме камъните в бъбреците (и малко амортисьорите) и си обтегнахме добре нервичките. А и жегата беше в своя пик и ни измори допълнително. Единствено ВардарОТ, който се виеше покрай нас, разведряваше обстановката, но не много. Излязохме от тази гадост точно преди моста, заради чийто ремонт беше цялата драма.

Спряхме под първата срещната сянка, за да си починем и да се поразхладим. Още със спирането Люси изпсува, че моторът му прегрява, защото вентилаторът нещо не сработва. Чудничко!

Момчетата взеха да разглобяват мотора и да се суетят около него. От някъде се чу мъжки глас, който вика нещо по нас. Заоглеждахме се и едва тогава забелязахме, че сме спрели пред портата на нечия вила. Собственикът ни маха от верандата. “Елате, влезте! Елате да си починете! Кафе ще ви направя.” Ние му благодарим, но му отказваме – заровили сме се да отстраняваме неизправности. Човекът идва и вижда, че нещо не е наред. Настоява да влезем в двора, за да е по-удобно да се ремонтира мотора. Съгласяваме се и влизаме. Така се озовахме във вилата на Златко и Бианка. Тя е учителка по английски в началните класове, а той е председател на синдиката на македонската полиция. Посмяхме се, че сами сме се натресли право в ръцете на закона. Хората наизнесоха на масата всякакви студени напитки, направиха ни кафе, почерпиха ни със сладкиши и ядки – “Спокойно си взимайте, не са мръсни.” – Поглеждам ги странно и неразбиращо. “Не са мръсни, постни са, нали е Велики петък.” Забавлявам се с разминаването на думите. Дворът мирише на всякакви цъфнали цветя и дървета. С Пипи седим на сянка, а момчетата закърпват положението с мотора, колкото да се придвижим до Охрид. После и те сядат при нас. Говорим си с хората – как е при тях, как е при нас. Направо не ни се тръгва. Но няма как. Потегляме. Изпращат ни с усмивки, а ние им благодарим стократно. Едно от най-прекрасните неща в пътуванията е срещата с хората!

Поемаме към Прилеп (няма да споменавам смешката за родния град на Батман, защото вече се изтърка много). След Неготино се редуват приличен с не толкова приличен път. Има доста кофти участъци с коловози и повреден асфалт. Но пък те ме държаха будна. След тях влязохме в такъв равномерен резонанс, че в комбинация с не особено вълнуващите пейзажи и вече сериозната жега, задремах много сериозно. Спряхме на бензиностанция в Прилеп, за да се разсъним и освежим. Е, разсънихме се – Данчо, блокирал от жегата и надигащата се умора, слезе от мотора без да е спуснал стойката. Ангуа непоколебимо полегна на една страна, в следствие на което се сдобихме със спукан ляв куфар. Поядосвахме се, ама какво да направим – необратимо е. Стегнахме куфара с колани, за да не вземе да се разцепи и така ще е засега. Само се надяваме да не пропуска вода, че както прогнозите вещаят да ни вали, ще бъде забавно.

Вече разсънени се отправяме към финалната права – Битоля-Ресен-Охрид. Пътувахме добре, но вече с крайна досада. И по това трасе пътищата са общо казано добри. С приближаването на Охрид трафикът се засилва, а гледките стават по-красиви.

Добре дошли в Охрид!

Последните километри до хотела ги изминахме с яко нетърпение. И, както си му е обичаят, на финала Минка отново изигра коронния си номер – да ни зашибучи на коренно различно място. Криво-лево нацелихме отбивката. Която отбивка се оказа безумна пътека по баира, разбита, надупчена, песъчлива, камениста, неадекватно стръмна и с безумни завои. Общо взето всеки е направил нещо, не мога да го нарека път, което да води до неговия парцел и всичките тези “неща” се свързват по безумен начин. В един от обратните завои по нанагорнището бяхме на ръба да се пребием, защото тежкият мотор а-ха да вдигне предница и да се прекатури.

Най-накрая пристигнахме. Изкачихме безброй стъпала с тежките куфари, само за да открием, че уж денонощната рецепция е заключена. На ръба бяхме да изпаднем в нервна криза, когато някаква женица, която от доста време чакала за настаняване, ни каза, че се е чула със собственика и той идвал насам. Разгеле, настанихме се, облякохме човешки дрехи и се върнахме в центъра, за да вечеряме. Свалянето на екипировката доведе до леко мръзнене, но и това преживяхме.

В Охрид седнахме в някакво кръчме и се напукахме юнашката.

Спестихме си разходката, защото ни чакаше ремонт на мотор.

Сега момчетата са разпиляли мотора и почти са го поправили. (часът е 00:30 местно време)

Пипи си намира интересни трупове под леглото.

И едновременно с това мъдрим дали да прежалим резервациите в Албания и да хванем направо към Гърция или да пренебрегнем влошаващите се прогнози за валежи и да рискуваме да спазим плана.

Какво ще ни донесе утрешният ден… nobody knows…