Мото пътешествие из Балканите – част 2 – Албания, ден първи

Започвам разказа за Албания с края на македонската идилия 🙂

Събуждам се в 6:30 с адско главоболие. Близо три часа агонизирам на терасата, докато Данчо се събуди, за да си взема хапче, защото не искам да го будя. Пейзажът се смени сто пъти през това време и така и не успях да си направя изводи дали ще вАли или нЕма да вАли.

Когато всички се размърдаха, вземат решение (докато аз цикля в банята с кънтяща глава), че ще се ходи в шиптерско, пък ако ще к’во ще да е. Пием кафета, помотваме се, Люси сглобява някаква дебилна система за мотора, заради която вече ще го наричаме (мотора) с партизанското име “Нощната ламБа”. Около 10:30 ч. потегляме към Дебар, откъдето ще влезем в Албания.

Пътят R1201 Струга-Дебар е супер, мега, гига як! Супер настилка, супер завойчета, приятни гледки.

Изджиткваме го с голям кеф и в лека надпревара с дъжда. Дъждът победи. Като ни подкара… яката работа. Спираме на едно-две места да се опитаме да направим някоя снимка на пейзажа, но от страх да не повредя телефона, нищо свястно не се получава.

Та така, през последната ⅓ от македонската част ни вали методично и напоително. Спираме на бензиностанция в Дебар, за да заредим, да си починем, да се поизсушим. На нея пък взе, че ѝ спря “струята”, разбирай токът. Препсуваме струята и продължаваме през града. Дебар, макар и македонска територия, си е чисто шиптерски град. Какво имам предвид? – Хаос, крайности и осезаем елемент на циганѝя. Сори, ама това ми е мнението за албанските населени места. А, сетих се още нещо – на централната улица в Дебар има магазини на Версаче, Гучи и забравих още на кой! С огромните брандирани табели на тях, как’ си трЕбе! Йес, бе!

Стига толкова с тази Македония. Минаваме границата лесно и спокойно и влизаме в Албания.

Албания

Ден първи, 27 април, Велика събота

За мен Албания е едно безумно противоречиво място. При нея нещата са или-или, няма средно положение. Крайност след крайност и тотално необясними за прост ум като моя противоположности. Давам пример: Като цяло албанците, с които съм общувала, са много нормални и свестни хора. Някои направо са баси пичовете, но за това след малко. И не мога да си обясня как тези хора, които са иначе толкова благи, когато се качат в автомобил стават неконтролируеми зверове. Да, албанските шофьори са лидери в личната ми класация за идиоти на пътя и когато се движа по тукашните пътища наистина се страхувам за живота си. Друг пример: Природата е великолепна, пътната инфраструктура прави впечатление на поддържана, градската среда също е добре стопанисвана. Но всичко това тъне в отпадъци. Такава мръсотия… какво ли не се търкаля по улици, поляни, пътища. А в и покрай реките какво е… майка плаче… Та, както вече казах, за мен Албания е адско противоречие. Не изпитвам топли чувства и след всяко идване тук се заричам, че повече кракът ми няма да им стъпи на тия. Но изглежда, че съм развила дебилен Стокхолмски синдром към шиптерията, защото се връщам пак и пак.

Влизаме в Албания подгизнали като мокри кокошки, а дъждът взе, че се засили. Изключително освежаващ пролетен дъждец. Ама нЕмаше нужда. Ние си караме, той си вали. Оглеждаме се за бензиностанция, защото е време както за зареждане на моторите, така и за отвеждане на отпадъчни за организма течности. В някакво селце виждаме една доста неугледна, но спираме, защото някои от положенията не се търпят повече. Тоалетната е гадна. Но човекът, който обслужва бензиностанцията е страхотен. Разпитва ни, кефи ни се, готино му е да си поприказваме. Накрая вади и ни подарява по пакет мокри кърпички. Защо ли? – Не знам. Най-вероятно просто защото е пич.

Шосе SH6, по което пътуваме, е много приятно пътче. Но типично албанско. Да, знам, пак започвам с дефинициите, но си е необходимо. Особено предвид, че искам пътеписите ми да бъдат не само увлекателно (хихи), но и полезно четиво. Та, албанските пътища са пълни с изненади. И те, както и самата Албания, са противоречиви. Като цяло са хубави, но по необяснима за мен причина все едно биват умишлено повреждани. Периодично и безразборно по платното се редуват: два метра дълъг прорез през цялото платно, запълнен с пясък и чакъл; по-широки такива прорези; хлътвания; бабуни; сипеи; пропадане на платното; просто ей така изсипани на купчина два тона чакъл в една от лентите, която купчина е оградена с ръждясали варели. И други изненади се появяват, но изброените са регулярни. Общо взето, когато пътувате из Албания, дори в момента да се движите по най-прекрасния асфалт, винаги имайте предвид, че предстои нещо да се появи на пътя. Е, има и пътища-изключения, но са рядкост. За един от тях ще разкажа по-надолу.

Ще се постарая да приключа с лиричните отклонения и да го давам по същество.

Караме си по SH6, а дъждът си ни облива настоятелно. Пътят, както казах, е приятен. Но е тип междуселски и има разни разклонения. Това, че не прилича много на основна пътна артерия, както ни го представи Гугъл, ни кара да се усъмним, че Минка пак ни е повела накъдето си поиска, а не накъдето трябва. Виждаме бензиностанция и решаваме да спрем, за да сверим маршрута, а и за да се поизцедим малко, защото вече сме прогизнали.

Тук идва ред да разкажа за онзи супер пич, който споменах преди малко. Собственикът на бензиностанцията, като ни видя, веднага отключи стаята за почивка, напълни печката с дърва и я запали, за да се стоплим и подсушим. Ей, какво щастие ни даде този човечец! Седим покрай печката, сушим си дрехите и си приказваме с него. Разказва ни за семейния му бизнес и за рекета, който албанската мафия му налага. Пусна ни интернет, за да сверим навигацията – вярна беше. Толкова сме му благодарни на тоз човек – върна ни жизнените сили и правилната посока!

Стоплени и поизсушени се мятаме на моторите и продължаваме към Кукъс. Минаваме през Пешкопи. Ад! Пълен ад! Пътищата в селото са брутално изтърбушени, шофьорите са като в надпревара в електронна игра, а пешеходците се мятат пред мотора, все едно ще ни донесат бонус точки, ако ги прегазим. Кошмар.

Продължаваме по SH6, след което при Мухур хващаме SH31. Страхотен път! Движи по ждрелото на Черен Дрин и е супер живописен. Настилката му е добра (но да не забравяме за изненадите), завойчетата са приятни, трафикът е слаб и гледките са прекрасни. По едно време дъждът понамалява и спираме за кратка фотосесия.

Към 16:00 ч. дъждът спира и по едно време даже ни пекна слънце. Влизаме в Кукъс и търсим къде да хапнем. Не сме се подготвили предварително и го караме на късмет. Избираме някакъв ресторант (с доста интересното име “Nazi”), който прилича на кухня за бедни, но е най-доброто в района, в който се намираме. За наше щастие кухнята му е добра. Натъпкваме се с пържени кюфтета и салата и поемаме към крайната дестинация – Валбона. Минка ни изгубва, качва ни на главен път за Тирана. Спираме, осеверяваме се, връщаме се обратно и хващаме на север.

Така се озоваваме на най-якия път, по който сме се движили ever! SH23! Жесток! Велик! По десетобалната му давам 17! Безупречна настилка, почти никакъв трафик и зашеметяващи гледки! 28 километра безумен кеф! А и както вече беше спряло да вали – БАСИ КЕФА!!! Сериозно, който пътува в района, задължително да му се накефи! Велико!

В Хес нещата се нормализират. Тоест, стават си пак албански. На Golaj хващаме вляво към Bajram Curry. Това все още е SH23, но в стандартния за територията вариант – хубав е, но с всичките му изненади. Интересното тук е, че няма никакъв трафик. Дали заради празничния ден или по друга причина, но за 50-те му километра срещнахме само 6 коли и един бус в обратната посока и никой в нашата. Пърпорим си сам самички и ни е много готино. Има хубави гледки. Спираме за няколко снимки на последните слънчеви лъчи, а и за да се пооблечем, защото със залязването на слънцето рязко започва да застудява.

От Bajram Curry поемаме по път с име Rruga Azem Hajdari към Валбона, където сме букнали нощувка. Пътят като настилка е обичаен. Тъмно е и не виждаме къде се намираме, но по ромона на река е ясно, че сме в ждрело. От време на време се провиждат огромни скали, надвесени над нас. Утре на светло ще е мега яко, сигурна съм.

С Люси и Пипи се разделяме на една отбивка, защото ще спим на различни места. Ние продължаваме.

Най-голямата пънкария за деня ни се случва точно сега, в 22:20 ч., в тъмницата и при адската умора – към хотела води стръмен чакълест път. Мнооого неприятно! Едва свалихме натоварената Ангуа до долу. Кошмарно беше. Снимки на пътя ще сложа в утрешния пътепис, когато ще е борбата с качването.

Хотелът се оказва някакво хипстерско място. Разбира се, няма интернет, та аз изпадам в тиха лудост, защото не мога да чуя майка ми и Ева без да си подаря бъбрека на мобилния оператор. Чуваме се набързо (за 7 лева в минута) с Пипи и Люси, за да им кажем, че сме ок, да ги помоля да информират за това света, който няма връзка с мен и да се разберем за утре.

Каталясали вземаме по един горещ душ (поне има топла вода) и лягаме да спим.

За утре предстоят още интересни километри и разходка по крайбрежието. Дано времето е по-благосклонно и да ни е гот!