10 март 2023
Петък е ден за сбъдване на мечти.
Днес следобедът ми е свободен. Ще направя нещо, което само по себе си е мега прозаично, но за мен е несбъдната мечта – ще пътувам с влак през Искърското дефиле.
Купувам билет до Мездра, двупосочен. Гледам го с пълно неразбиране и не знам накъде да хвана. Решавам, че това “К2” на него означава втори коловоз и тръгвам към предполагаемото местоположение на коловоза със самочувствието на неква много о̀правна, изкачила осемхилядник.
Излизам на перона, без въобще да съм убедена къде се намирам. Наоколо е пустош. Оглеждам се като опосум. Виждам в далечината две женици в униформи. Питам ги къде съм и какво да правя. Казват, че влакът още не е изкаран и не се знае на кой коловоз ще е. С превъзходство подчертават, че К2 не означава втори коловоз, а втора класа. Мда, всеки да си знае мястото.
Пуша цигара на пустия перон, а жената от високоговорителя ми казва, че влакът ще тръгне с 10 минути закъснение и все още не е ясно от къде. Ставам жертва на БДЖ още в първа фаза от връзката ни. Но пък от раз реализирахме закъснението на швейцарските железници за цяла година. В нещо сме по-добри от тях, юху.
Обявяват влака – 6-и перон запад, първа композиция. Не съм сигурна какво ми казват, ще импровизирам. Минавам през тунела, за да сменя коловоза. Излизам навън и се сблъсквам с нашествие от орки. Как стана това? Само преди 17 секунди перонът беше абсолютно празен, а сега е страшна навалица. Все едно съм прескочила в паралелна вселена.
Виждам влака. Качвам се. Намирам си празно купе. Супер щастлива съм. В коридора група момичета паникьосано се суетят и си крещят “Тоя е за 15 часа! Слизай, слизай!” Баси! Аз не съм за 15, а съм за 13:05, реално тръгващ в 13:15 най-рано! Фааак. Вдигам си чукалата и слизам. Момичетата питат сърдит чичко от персонала къде е влакът за Варна за 13:05. Той им се скарва “Първа композиция!!!” Тръгваме в посока локомотива. Оказва се, че два влака за Варна са се подредили един зад друг. Момичетата се качват пак на същия. Аз обаче съм не чак толкова зажмоцана и отивам при предния. Питам униформен това ли е пустия му влак за Варна за 13:05, реално тръгващ най-рано в 13:15. С усмивка ми казва “Скачай!” Скачам. Влакът е долнопробен. Внимателно го избирах да е такъв, когато решавах кога да тръгна, но малко се притеснявах да не би все пак да попадна на некъв луксозен. Намирам си купе само с една стринка вътре. Сядам до прозореца. Кеф, ще си зяпам и снимам. Ох, колко ми е кеф! Стринката си слага маска. Явно не ѝ изглеждам надеждна и не иска молекулите ми да се полепят по ноздрите ѝ. Качват се още двама възрастни господа. Не изглеждат дразнещи. Добре ще си попътуваме.
Влакът тръгва в 13:18. Добре е. Имам шанс да хвана ранния за наобратно.
Спътниците ми са тихи и не нарушават комфорта ми. Пътувам си повече от чудесно. Гледам през прозореца красивите гледки, а ритмичното тудуф-тудуф ме хипнотизира. Машинистът от време на време изсвирква, като да ми каже “Виждаш ли колко беше лесно? Виждаш ли?! Мечтите са за сбъдване!”
По някое време решавам, че няма как това отдавна очаквано пътуване да мине без посещение на влаковите кенефи. Зарязвам си нещата, като се надявам старците да не са разбойници и да не ми задигнат водата, ябълките и значката с еднорог (друго ценно нямам), и отивам в тоалетната. Оказва се разочароващо луксозна, даже вода и сапун има. Правя си селфи като кифла в “Червило” и си се хиля сама като някое айларипи. Връщам се в купето.
С огромно нетърпение очаквам да стигнем до любимата ми част от Искърското дефиле – Черепишките скали. Сърцето ми ще се пръсне, когато преминаваме през моста над Искъра и влизаме в тунела. Ето това е кулминацията – да премина през Черепишките скали с влак! Ето заради това съм тук! Мечтите се сбъдват! Толкова съм щастлива, че ми е все тая дали ще се разминем с обратния влак и ще трябва да чакам следващия. Все ми е тая за всичко! Щастлива съм!
Пристигам в Мездра в 14:45. Слизам от влака и чувам, че влакът за София тръгва в 14:50. Тичам до гишето, за да си заверя билета. Лелката баааавно го разглежда. Не трябва да го заверявам. Чудно! Газ наобратно. Има два влака. Не знам в кой да се кача. Питам някакви “братя и сестри” кой е за София. Посочват ми левия. Качвам се, пък то ще си покаже къде ще се озова. Този влак не е с купета. Избирам си последната седалка на последния вагон. Отзад има голям прозорец и ще си зяпам с егати кефа.
Кондуктурката ме проверява. Изпада в потрес от това, че се возя напред-назад по влаковете. Смее се и ми пожелава “Приятно забавление!” Този влак се оказва забавен-бавен-бавен… спира на всяка керемидка. Яко.
Излизам в коридорчето, където, о,чудо!, има една единствена спихната седалчица. Моята седалчица! Господи! Всичко е толкова прекрасно!
Окупирам си седалчицата с троен изглед – към релсите, към панорамата и към тоалетната. Гледам как релсите на живота препускат под краката ми и изпадам в истински дзен.
Не съм вярвала, че такова чудо може да ми се случи. Заеби първи класи, заеби випове и мипове! Ето това е истинско щастие – една изтърбушена седалка в коридора на последния вагон! Нищо повече не мога да кажа, освен че мечтите се сбъдват, понякога и отгоре!
В Своге се качват прекалено много хора. Време е за слушалки и циклене. Марк Нопфлър ме пита на уше “Where do you think you’re going? Don’t you know it’s dark outside?” Знам, човече, знам, не ме е страх от тъмното, нищо че се правя на луда.
Тудуф-тудуф.