Внимание!
Този текст описва операция на горни клепачи (блефаропластика) и съдържа не особено приятни за четене описания и също толкова неприятни за гледане снимки! Изборът дали да продължите с четенето е ваш.
От доста време съм се оглѐдала в клепачите си. Провиснали са, закриват очната линия, а напоследък даже и миглите. Анатомията и възрастта не прощават.
Винаги съм била с клепнали клепачи. Никога не успях да изкарам повече от половин час с хубав грим – сенките винаги се събират в сгънката на клепача, а очната линия се отпечатва под веждата. Но това е белият кахър. Много по-неприятното е, че винаги съм изглеждала сърдита, тъжна и уморена. А не съм такава. Поне не толкова често, колкото физиономията ми показва.
През последната година все по-често ми минаваше мисълта да се подложа на операция за повдигане на клепачите. Ама пусти страх…
Амбициращо ми подейства разказа на мой близък за операцията на негова приятелка – как въобще не е страшно и колко добре се чувства в момента. Събрах смелост и седнах да изчета де що има истории и опит с операции у нас. Преобърнах наопаки Фейсбук, изгледах часове видеа в ТикТок и, разбира се, изчетох всяка дума в БГмама. БГмама е велико място! Благодарение на споделения опит там, взех решение.
Близките ме подкрепиха, а Ева ми е неуморен мотиватор. Go, mammy, go! – не спира да ме надъхва.
Та така, ще правя блефаропластика!
Избор на лекар, който да ме оперира
Изборът на лекар, който да ме оперира, беше интуитивен. В едно от първите мнения, които прочетох нахалост, си казах “Това име ми вайбва”. След това, както казах и по-горе, прерових цялото интернет пространство. За докторката, която интуицията ми избра, има много малко обратна връзка. Самата тя няма пространство в интернет, където да показва/рекламира работата си. Но все пак усещането ми за избор си остана и, след кратко кършене на китки, записах час за консултация.
Изборът ми е д-р Янева в очна клиника “Зора”, София. Надявам се и вярвам, че съм направила правилен избор!
Консултация
6 март 2025 г.
Влязох в консултацията притеснена. Докато чаках пред кабинета, докторката мина няколко пъти из коридора и всеки път изглеждаше не особено приветливо. И това ми създаде притеснения – дали ще ми “кликне” енергийно и ще я усетя, че тя е моят човек или ще трябва да се ориентирам към друг. Не ми се искаше да търся друг, защото отлагането е много вероятно да ме откаже, предвид че все пак много ме е страх от операцията, възстановяването, резултата и всичко. Ако изпусна моментния импулс е вероятно да се откажа, а с времето да съжалявам, че съм се отказала. Сбъркана работа, но факт.
Доктор Янева опроверга тези ми притеснения. Посрещна ме с толкова позитивна енергия, че душата ми моментално се отпусна. Обсъдихме състоянието ми, показа ми снимки на свои операции (тя няма пространство в нета, където да публикува работата си). Много добро впечатление ми направи това, че настоя изрично да уточним, че е важно да нямам реалистични очаквания. Каза ми, че оперира строго според анатомията и структурата на лицето и че ако очаквам резултатът да е нереалистично изваяни клепачи и очи, като рисувани от художник, стоящи като взети от друго лице, то тя не е моят човек. Очерта и ми обясни особеностите на костната ми структура и как сводът на лявата очна кухина е по-овален, а на дясната е по-скосен. Съответно ще следва това, а няма да цели пълна симетрия. Мен това ме устройва, защото моята цел е да “отворя” очите си, но да изглеждам естествено, а не лицето ми да крещи “Аз съм плод на корекция!” Искам клепачите ми да се виждат, перманентно сърдитият поглед да се премахне и в следствие от това да изглеждам по-свежа или поне не вечно намръщена. Не искам очите ми да ми стоят като подарени.
Надявам се резултатът да е точно такъв!
Стресът дойде в края на консултацията, когато докторката ме попита каква е настройката ми за операция. Отговорих, че адски се страхувам, затова предпочитам да е максимално скоро, че да ми се маха от главата. Тя ми каза:
– Понеделник как ти звучи?
Шок! Шок! Шок!
Изпаднах в истински шок. Бях се настроила, че ще е след минимум месец, защото това е минималното време, в което се чака за час при всички лекари, правещи блефаропластика. Да, бях си манифестирала да стане чудо и да я направя в седмицата след консултацията, но реално не вярвах, че може да ми се случи. Въпросът дали искам да се оперирам след 4 дни ме парализира.
– Ъъъъъ, звучи ми стресиращо. Не очаквах толкова скоро. – отговарям с мънкане.
– Не ти причинявам стрес умишлено, просто преди малко отложихме една операция за понеделник. – смее ми се докторката.
– Записвайте! Пък все някак ще се центрирам за три дни… – заявявам смело, а пулсът ми е 300.
И така, имам час за блефаропластика за 10 март 2025 г.
Страхувам се.
Най-много ме е страх от това, че операцията ще е под локална анестезия и ще съм в съзнание. Бъгам се при мисълта. Бих предпочела пълна упойка, за да не развихрям фантазиите и страховете си до степен на пълна лудост. Много съм способна на това. От собствените си нереалистични мисли съм се докарвала до панически състояния. Докторката обещава през смях, че анестезиологът ще се погрижи за това – ще ми пусне успокояващи, които “ще оберат тревожността”. Надявам се! На този човек разчитам за психическото си оцеляване!
Споделих и огромния си страх от режещи предмети, в частност ножове. Д-р Янева казва, че няма да видя дори едно острие в операционната, защото оперира с лазерен нощ. Решавам, че ще използвам това като някакво успокоение, без да задълбавам колко страшно би могло да бъде.
Вторият ми страх е как ще успея да понеса гледката на шевовете след операцията. Изгледах много снимки на оперирани жени и гледката трудно ми понася. Сигурна съм, че ще се мобилизирам и ще свикна, но към момента се втрисам от мисълта.
Разбира се, страх ме е и за резултата. Очакванията ми не са в сферата на научната фантастика, но все пак искам да има видима разлика. Моля се, истински се моля да съм доволна!
Докторката ми изписа да започна още от днес да пия Арника СН15 и Рутаскорбин, с цел да подготвя организма си да се справи по-лесно с отоците и посиняванията след операцията. Уж съм с доста здрав организъм, та се надявам да съм в максимално добро състояние след операцията и да се възстановя бързо и леко.
Даде ми направление за ПКК – искат пълна кръвна картина от до 5 дни преди операцията.
Минах през оперативния секретар да запиша час. Момичето беше изненадана за скорошния час и ме нарече “късметлийка”. Така се чувствам. Въпреки страховете си, вътрешно зная, че съм късметлийка и че обстоятелствата ми се нареждат от самосебе си, защото съм на прав път.
И така – в 12:30 ч. в понеделник трябва да съм тук, да се регистрирам, да се срещна с анестезиолог и да лягам на операционната маса.
Цената
Цената, която ми струва това удоволствие, е 2000 лв.
Операцията
10 март 2025 г.
Днес, за разлика от дните след консултацията, започвам да изпадам в лека паника. До вчера се притеснявах от това, че въобще не се притеснявам, а днес се притеснявам притеснението ми да не достигне прекалени висоти. Откачена работа.
До 9:30 ч. пих кафе и вода, пуших, изядох един банан. След този час, т.е. минимум 3 ча̀са преди операцията, не трябва да консумирам нищо.
Би било редно и да не пуша в този ден (да не споменавам, че би било редно въобще да не пуша, нали), но напрежението ми е адово. А, както всеки пушач знае, цигарата е онзи имагинерна сламка, за която се хващаш, за да постигнеш някакво (лъже)спокойствие. Та изпуших и няколко цигари с кафето.
Времето течеше бавно и напрегнато.
В 12:00 ч. излязох от вкъщи, отидох на спирката, хванах автобуса и в 12:20 бях пред клиниката. Вече бях доста притеснена.
Отидох на регистратура, регистрираха ме и ме изпратиха в приемен кабинет 11 на 1 етаж. Пред кабинета имаше ужасяващо много народ. Попитах една жена какъв е редът и тя ми лаза, че извикват по име. Зачаках. Приемните кабинети се оказаха два и от всеки непрекъснато извикваха имена, раздаваха бланки за попълване, съпровождаха хора в различни посоки. Времето минаваше, но не чувах името си. Чаках търпеливо. Хем ми се искаше вече да ме почват, хем отлагането ме успокояваше. Обаче започна да наближава един час от чакнето ми и се понапрегнах. Спрях една от препускащите напред-назад сестри и се индикирах коя съм, за какво чакам и от колко време. Тя се опита да ми се скара защо не съм се обадила по-рано, но аз по-строго от нея я попитах дали счита, че щеше да е редно да прередя десетки възрастни хора с “Ама аз само да попитам”, например. Постигнахме примирие и седнахме в кабинета да ме приеме. Докато попълвах информирано съгласие, от операционната звъннаха да ме търсят. И тук нещата се завихриха така, че едва смогнах да осъзная какво се случва.
Отидох на каса, за да платя, една сестра ме догони с готовите документи, качи ме в асансьора и ме съпроводи в отделението. Там ме очакваха. За по-малко от 10 минути ме настаниха в стая, преоблякох се в дадена ми от тях пижама, сложиха ми абокат, намазаха клепачите ми с някакво мазило, бутнаха ме в инвалидна количка и ме откараха пред операционната зала. Едва успях да пусна едно съобщение на Ева, че влизам. Въпреки динамичната лудница, енергията беше много свежа, жените много ме надъхваха и ми говореха забавни и мотивиращи неща.
На прага на операционната изпаднах в тих ужас и трескаво започнах да се питам какво правя. Страх. Страх! Как може да съм толкова страхлива?! Но не ми оставиха много време за размисъл и паника. Излезе една жена и ме поведе навътре.
Самата операция
С влизането ме сложиха да седна на масата и ми направиха фотосесия на клепачите. Аз по-скоро се надявах да си кажа две думи с анестезиолог, а не да бъда фотомодел, но не стана точно така. Въобще не разбрах коя от многото присъстващи е анестезиолог. Сложиха ме да легна. Напомних на докторката, че много се страхувам. Тя каза на всеослушание, че се страхувам и да вземат мерки, след което започна да ме успокоява и да ми разказва, че първо ще ме почисти, след това ще изолира лицето ми, без да го закрива обаче, после ще разчертае клепачите, след което ще сложи локална упойка и когато тя се задейства, ще започне операцията. Слушах я, но по-голямата част от вниманието ми беше насочена към абоката, в който се надявах да пуснат някакво успокоително, което да обере тревожността ми. Това така и не се случи. Явно подценяваха силната ми тревожност. Когато докторката каза, че ще слага упойката и че това ще е най-неприятното от всичко, аз пак казах, че изпитвам истинска паника и едва се контролирам да не треперя и искам да ми сложат успокоително. Двете с асистентката едновременно казаха нещо от типа, че всичко ще е наред и започна да ми слага упойка на десния клепач. В крайна сметка не направиха нищо за тревожността ми, в следствие от което в главата ми изживяването беше отвратително. Не знам защо винаги е толкова трудно да убедиш някого, че психиката ти има нужда от помощ, за да се справи по-лесно с дадени ситуации…
Упойката наистина беше супер гадно изживяване. Набодоха клепача на няколко места. Беше истински болезнено. Но това го очаквах и стиснах зъби. След може би не повече от минута започна операцията.
Докторката отскоро оперира с апарат, който нарича ”електро-нож” и предвид че е единствен в клиниката, която го ползва, случващото се беше атракция. Когато започна, наоколо се бяха събрали толкова много хора, които гледаха и коментираха разрези и прецизности, че главата ми буквално гръмна и започнах много да се напрягам. Казах им, че нямам нужда да чувам това, което се случва, защото и без това съм в пред-паническо състояние. Асистентката им каза да излязат, за да не ме травмират. И залата опустя.
Усещането от разрязването с електро-ножа мога честно да го нарека не крайно неприятно. Усещах съвсем леко затопляне по пътя, по който минава ножа. От време на време усещах импулси по нервите в протежение между очите и зъбите. Усещах метален вкус в устата. Усещах силен мирис на изгорена плът. Всъщност, ако трябва да съм съвсем прецизна, мирисът беше по-скоро “на пърлено” и с точност ми приличаше на мириса при фотоепилация, когато съм пропуснала да избръсна някой косъм.
Успях доста да се овладея и си наложих да не мисля много-много за това, което ми правят. И все пак бях много физически скована. При разреза най-вдясно усетих болка. Казах си и веднага ми боднаха още упойка там. Болката не беше нещо особено.
В процеса на прецизиране на разреза трябваше неколкократно да отварям и затварям очи. Очаквах да е гадно изживяване, а всъщност беше никакво.
Шиенето беше второ по гадост като усещане, след упойката. Очаквах да е така. При всяко затягане на конеца, съпроводено с леко подръпване, болният ми мозък караше цялото ми тяло да се сковава. Сложиха ми разградими конци. Поне ще си спестя изживяването със свалянето на конци.
Докторката доволно обяви, че е приключила с десния клепач и преминава към левия.
И тук поставянето на упойка беше отвратително. По-лошото беше, че във вътрешния край не ме беше хванала, когато започна рязането, та се развиках от болка. Болеше си истински. Сложиха още упокйка и след това нещата протекоха добре. Процесът беше същият, както при десния клепач. Единствено пак там, където не ме беше хванала упойката, имах някаква по-сложна кожна гънка, която оформяха и със скалпел.
Когато операцията приключи, всички се поздравихме, че оцеляхме. Алилуя! Искрено поздравявам себе си, защото само аз си знам какво ми беше в главата. В откачената глава.
След операцията
Превързаха ми очите и ме откараха в стаята. Сложиха ми студени компреси и ми казаха, че ще си полежа известно време. Помолих една от жените да ми даде телефона и слушалките. Обадих се на Ева. И си пуснах да послушам книга, за да ми мине по-бързо времето.
След може би половин час дойде д-р Янева. Махна компресите и превръзките и ме изправи. Изражението ѝ беше на човек, доволен от работата си. Това рязко ме зареди с радостно очакване. Отидохме заедно до огледалото в банята и застанахме дружно пред него. И… О, Боже! О, Боже! Това, което видях, надхвърляше многократно дори най-оптимистичните ми надежди! Боже! Честно, изпитах истинско щастие! Надявах се, че след операцията ще имам видима част от клепача, но дори не съм си и помисляла, че целият ми клепач ще е видим! А той е! Боже!
Прегърнах докторката и хиляда пъти ѝ благодарих.
Докато се обличах, докторката доведе свои колеги, за да им покаже резултата от работата с електро-ножа. Всички бяха възхитени. Каза, че е премахнала 11 мм. в широчина. Наистина клепачите ми бяха много зле. И резултатът наистина е невероятен!
Вкъщи
Състоянието ми далеч не беше толкова зловещо, колкото очаквах. Шевовете въобще не изглеждаха ужасяващи, каквито съм виждала на снимки на други жени. Имах отоци, но и те все още леки.
Цял следобед си правих компреси с лед и със замразена царевица. Препоръчват замразен грах, ама аз имах царевица във фризера, та ползвах нея.
Привечер упойката започна да ме отпуска и започнах да чувствам всякакви неща. Не особено приятни, но не и драматични. Усещах съвсем леки болезнени пронизвания на места, усеща подръпване, усещах тежест в челото. В един момент ме налегна и умора.
Плахо пристъпих към процедурите преди лягане, а именно – да намажа шевовете с мехлем и да си капна капки в очите. Не беше толкова страшно, колкото очаквах. Даже въобще не беше страшно.
Погледнах се доволна в огледалото! Наистина доволна!
Тук е мястото, където вече е крайно време да покажа резулата 😁 Важно е да подчертая, че аз съм най-нефотогеничният човек, когото познавам, та на снимките изглеждам по-зле, отколкото съм в действителност.
Снимки от вечерта преди операцията:
Снимки след операцията:
Лягам си истински доволна и щастлива!
Първата нощ
За да се предотврати максимално образуването на отоци, е препоръчително да се спи на висока възглавница. Прочетох в нета препоръки за “полу-седнало” спане. Реших да спя така и си направих висока установка от одеяло и две възглавници. Залепих си тампони за грим върху очите и си сложих маска за сън, с цел да се предпазя от неволно докосване. Реално си представях, че ще се направя пълно мазало докато спя, та исках да се обезопася максимално. Легнах върху повдигащата купчина, пуснах си книга и зачаках да заспя. Молех се нощта да мине добре!
Спах на пресекулки, защото ми беше много неудобно. По някое време в просъница взех неадекватното решение да се свлека надолу и да легна нормално. В тази поза определено спах много по-добре. Но и последствията не закъсняха…
Първи ден след операцията
Събудих се с усещането, че лицето ми е издуто като плондир. За съжаление не беше просто усещане, а факт. Огледалото ми предложи възхитителна гледка:
Е, добре дошла в джаз номер 2 – възстановителен процес!
Почистих внимателно оперираната зона със специални кърпички, които ми предписаха. Цялата зона около очите ми беше много чувствителна, затова почистването беше леко и внимателно, без да съм настоятелна. Сложих мехлем и капки. Взех си таблетките, които вземам още от преди операцията.
Като изключим дискомфорта в оперираната зона, който не е неочакван, през деня се чувствах добре. Неколкократно си слагах студени компреси.
Цял ден си ходех и с мускулна треска на корема и гърба. Придобила съм я по време на операцията. От страх. Като казвам, че се сковавах от страх, бях буквална. Последствията на на лице. Мускулна треска, човече, мускулна треска…
Но голямата забава започна по някое време следобед. Уж-пушачешката ми кашлица взе да зачестява. Скоро към нея се присъедини и кихане. Сърбежът в очите не закъсня. Отне ми известно време да осъзная, че това е чиста алергична реакция. Егати! Шибаният ми късмет! Та аз нямам алергии! Никога не съм имала! Какво и защо се случва сега?!
Изнервих се!
Това да кихаш с прясно оперирани клепачи е once of a lifetime изживяване!
Господи!
Каи чесно, батенце!
Добре че винаги имам антихистамин вкъщи. Веднага цапардосах един. Ще пия няколко дни сутрин и вечер, след това само вечер.
Опитах се да анализирам случващото се. Логиката ми стигна до извода, че е вероятно да правя реакция към лекарството за висок холестерол, което вземам от няколко дни, в листовката на което са описани безброй пъти симптоми на алергични реакции като страничен ефект. Бях изговорила с д-р Янева приема на това лекарство, и тя каза, че не би трябвало да има реакция. Не би трябвало, ама аз съм си момиче на късмета и където и да срещна “вероятност 1 на милион” за някаква тъпотия, при мен вероятността винаги е 100%. Още по-забавното е, че свързах лекарството със ситуацията след като бях взела дневната доза. Топ съм! Здраве да е, ще се справя!
Не овладях алергията мигновено, разбира се, но поне упоритостта ми със студените компреси даде резултат, та до вечерта отоците се бяха редуцирали. Е, появиха се синини, но и те са част от играта.
Втори ден след операцията
Тази нощ спах само върху две възглавници. Справих се.
Събудих се с много по-малко напрежение в околоочната зона. Но с кихане. Взех пак антихистамин и застанах пред огледалото.
Положението беше малко по-добре от предишната вечер, но все пак по-добре.
Чувствителността ми в оперирания участък беше по-поносима и почистих малко по-настоятелно. Но все още не смея да съм агресивна и да изтъркам засъхналата кръв с натиск.
През деня се чувствах добре. Следвах си плана с лекарства, мазила и студени компреси. Кихам си от време на време, очите ме сърбят и често погледът ми се премрежва.
Добре съм като цяло. И съм доволна. Нямам търпение да се видя напълно възстановена!
Трети ден след операцията
Явно свикнах да спя на две възглавници. Събудих се с цялостно усещане за по-добро състояние. И огледалото е по-благосклонно.
Спрях с компресите. Започнах да мажа арника крем върху синините. Ще мажа нон стоп, докато изчезнат. Останалото е, както си е – хапчета, мазане, капки. Кихането вече го няма, но очите все още ме сърбят от време на време, а погледът ми се премрежва. Отдавам го както на все още наличен ефект от алергичната реакция, така и на мазилата, които непрекъснато слагам.
Реших да сваря смрадлика и да си правя компреси. Смрадликата за мен е универсално чудо и ще го приложа, пък дано спомогне за по-бързото възстановяване. 4-5 компреса направих.
Вечерта реших, че вече е време за измиване с вода, защото три дни не трябваше да мокря оперираните места. Измих се с хладка вода и съвсем леко потъркване. Не беше неприятно. След това си сложих по една от специалните кърпички на всяко око, с цел на понакисна шевовете и да разтворя трудните за премахване остатъци от засъхнала кръв. С леко разтъркване по протежение на шевовете успях да се почистя доста добре и физиономията ми съвсем просветна.
Четвърти ден след операцията
Сутринта отново се измих и почистих добре, доколкото усещането от травмата и страхът ми позволяват.
Изглеждам все по-добре.
Забелязвам една гънка във вътрешната част на левия клепач. Точно там, където докторката се бори с някаква гънка по време на операцията. Надявам се, че няма да остане така, както е сега, а при падането на конците и напълното спадане на отоците, ще се редуцира.
Още имам сърбежи в очите и зрението ми се замъглява. И шевовете ме сърбят, което си обяснявам с шаването на конците. Влудяващо е да не мога да се почеша и да си разтъркам очите. Въоръжавам се се още търпение. Трай, бабо, за хубост!
Прилагам си стандартните процедури, плюс компрес със смрадлика.
Вчерта смело почистих шевовете. Останаха да червенеят само няколко места, които очевидно още не са добре заздравяли.
Пети ден след операцията
Чувствам се добре. Усещам придърпвания, прибоцкване и понякога сърбежи в шевовете. Може би конците започват да се разграждат.
Изглеждам все по-добре. Когато съм с отворени очи се виждат единствено двата тънки прореза, които излизат извън клепачите. Точно там кожата още не е напълно заздравяла. Но не стоят страшно. Одраскванията от Тера (черната ми пантера) по ръцете ми са по-зловещи. Синините и отоците са доста редуцирани.
Шести ден след операцията
Днес не виждам особен прогрес.
Конците много са се разшавали и ме дърпат и шевовете сърбят. Това ми натоварва очите много неприятно.
Седми ден след операцията
Тази нощ се събудих от това, че си разтърквам левия клепач. Ето това е истински стресово събуждане. За щастие не съм си нанесла щети.
Възстановяването все още е бавно. Имам и две синини под очите, които още не се махат. Търпение…
Осми ден след операцията
Днес мисля, че изглеждам малко по-добре. Надявам се да не е само в мислите ми 🤭
Следобед бях на контролен преглед. Докторката е много доволна от разреза, шева, резултата, възстановяването. Дръпна ми няколко конеца, което беше много гадно. По-гадното беше, когато ми разтегна клепачите, за да види как заздравяват. Имаше лека, остра болка по протежение на разрезите, която много ме стресна и във филмарската ми глава веднага се появиха сцени с разтворени шевове. Разбира се, нищо такова не се случи.
Докторката прочисти шевовете по-смело от мен и “просветнах”. Десният клепач се възстановява по-бързо от левия и на него вече има участък, в който няма вид на рана. Левият все още си изглежда като разрез, каквото си е 😁 Още малко търпениеее 😁
Девети и десети ден след операцията
Появяват се разни гънки, после се скриват… Случват се разни процеси. Синините по долния клепач още се провиждат. Показаха ми се два конеца, по един на всяко око. Страх ме е да ги дръпна и ще се ходя така, с надеждата да паднат сами.
Днес се показах на маникюристката ми. Много ми се изкефи. И ми разказа за нейна приятелка, оперирана две седмици преди мен. При друг доктор. Моето възстановяване било по-добро от нейното, тя още има забележими отоци по клепачите. А и не била доволна от резултата. Жалко за момичето. От своя страна тази история затвърждава правилния ми избор на доктор.
24-и ден след операцията
Дадох си малко почивка от ежедневните ъпдейти 🙂
Днес съм отново на контролен преглед и за повторно сваляне на конци. Много конци, много нещо. Стърчат, дразнят, причиняват сърбежи. И образуват подутини.
На снимката съм се намазала с гел, за да се видят по-добре.
Докторката премахна голяма част, но бяха останали няколко, които видях, след като излязох от кабинета. Реших, че няма да се връщам и даже въобще няма да се занимавам повече да идвам за конци, защото тя неглижира въпроса, което ме подразни. Обясни ми, че тези конци се ползвали и за филъри, че хората си ги слагали умишлено, съответно било странно мен да ме дразнят. Не проумявам кое е странното на това да ми е неприятно, когато ми стърчат конци, които бодат, сърбят и причиняват болезнени и неестетични подутини… 🤷🏻♀️ Съвсем истински останах разочарована от реакцията ѝ. Затова реших, че мога и сама да си ги махам, както тя ги маха – издърпвам стърчащия край, колкото позволява, и отрязвам конеца, ако не е излязал целият. Купих си малка ножичка, защото нямах, и се дооправих, когато се прибрах.
Докторката каза също, че е много доволна от възстановяването на шевовете. Аз не съм. Още се виждат супер много. А и подутините, които се надявам да се дължат само на конците, а не на кофти зашиване, много ме дразнят и ми развалят кефа.
Месец след операцията
Продължавам да си вадя конци – някои излизат целите, други – частично. В някои случаи подутините изчезват, след като сваля конеца, в други – не. Шевовете още се виждат твърде изразително.
На снимката съм точно след поредната обработка и тъмното около очите се дължи на Йодасептона.
Искрено се надявам, че просто съм нетърпелива и възстановяването следва нормалния си ход. И че скоро ще изглеждам по-добре – без подутини и ясно открояване на шевовете.