Турция 2022 – Адреналин, дъжд и нови планове

Ден 6, 5 май 2022 г., четвъртък

“На тая котка ѝ е усукана геометрията.”

Ох, не мога повече! Днес се започва със смеха още преди да сме си отворили очите. Ама вали, ама студено е, ама боли ме главата… Кво ти пука?! Важното е простотия да се лее на богато!

Но, сериозно, КАКВА Е ТАЯ ШИБАНА ЗИМА???

Нереално студено е! Валилчо, мамин златен, сваля поларчето от гърба си и ми го дава, за да не умра от студ. Обличаме всичките си дрехи и дъждобрани. Пф! Ще повърна. Съвсем наистина. Решавам, че ще сваля поларчето, пък ако ще да замръзна.

Времето определено е по-поносимо от вчера. Пак е студено, 7 градуса, но вятърът е чувствително по-слаб и не усещаме температурите толкова драматично. Пътуваме едни стотина километра до каньона SIRÇALI. Тук има една изнесена над каньона скала, която наподобява Troll tunga в Норвегия. Като не сме дорасли за Норвегия, поне тролския език от Капалъ Чарши да видим.

Зашибучаваме се в някакво село, след като сме се консултирали с един овчар. Спираме в двора на някакви женици. Едната е много крива и ни гледа лошо. Като я гледам така ще да е снахата. Крива снаха. Свекървата е друга бира – една цветна, усмихната, отзивчива. Данчо ѝ показва на снимка какво търсим, тя се мята да обяснява, обяснява… Смее се, че не се разбираме. Накрая кляка и започва да рисува по калта. С Данчо разчертават 6 квадрата кал в някакво подобие на екселска таблица и всичко вече е тамън. Кани ни жената на чай, обаче нас ни е страх, че киселата снаха може нещо да ни урочаса, и отказваме. Добре де, може да си е свестна снахата и просто да е реагирала първосигнално на нахлулите в територията им странни екземпляри.

Връщаме се обратно. На разклона, където трябва да завием, ни чака половината село. Всички ентусиазирано ни показват накъде трябва да тръгнем. Много яко!

Калта е отвратително лепкава и гнусна и без никакви напъни за дивотии оставяме моторите още в началото на черния път. Налазва ни един Караман, който ни съпровожда през повече от половината път.

Виждаме скалата. Уж не изглежда далеч, но трябва да обиколим дерето, та си се поразхождаме доволно. Голяма тъпотия е, че не си свалих долнището на дъждобрана, а само горничката. Изпуквам от жега, но ме мързи да се съблека. Останалите страдат от същото.

Изтичвам на ръба на скалата. Данчо се разкрещява да внимавам, че ще падна, още някой му приглася… Абе, тия хора добре ли са?! То няма нищо страшно, ама нищо. Прокарвам пътя и после половин час не мога да ги сваля от там, за да си ходим. Правим адски продължителната фотосесия.

На връщане към моторите пеква слънце и съвсем ни разказва играта. Сваляме дъждобраните, стига толкова сауна. Ясно ни е, че слънцето се показва само за да ни измъчи сега и след малко пак ще се зачокли, ама не можем повече така.

Издрапваме от калта и отиваме на следващата дестинация от плана – Safranbolu Zipline. Хем се вълнувам, че отиваме на атракцион и ще набавим малко адреналинче, хем усещам, че няма да е баш така. Усещанията ми се оказват верни за мен. Тролеят не е стръмен и е бавен. Гледам как се спускат – фииииииуууууууууууууууууу. А аз обичам фиу, джас, бум! Няма да се пускам. Симона и Митачето също. Само Данчо и Валил ще се качат. Малко се притеснявам за Данчо, защото е на ръба на позволените габарите, но всичко минава добре. Щастливи са.

Нещо много се влачим днес и е крайно време да се стегнем. Чакат ни много километри. Пътуваме по скапанярски главни пътища. Трафик, ръганица, отвратност. И заваля. И духа студен вятър. А аз отново заспивам. Стане ли 15:00 часа, на мен ми спира токът, това наблюдавам. Не знам как ще оцелея като се върна от понеделник в шибания офис. Най-вероятно максимум след месец да пусна пост във Фейсбук с молба за съдействие да си намеря нова работа…

Дъждът се засилва все повече, аз заспивам все по-здраво. Спираме на някаква манджа-отбивка, за да свежна, да си облечем долнищата на дъждобраните и да хапнем, най вече Симона, която има завиден апетит и още по-завиден метаболизъм. Напукваме се с леща, кюфтета (телешки!) и гьозлемета. Ако не друго, поне за талиите няма да се притесняваме.

Предвид колко е напреднало времето, решаваме да не ходим до последната точка от опознавателната програма – каньон Харманкая. Ще стигнем в преобладаващо време, а каньонът иска ходене и разхождане. За съжаление и него го преместваме в графа “другия път”, която набъбва толкова, че ще ни трябват поне седем други пъти.

Пътуваме. Вали. Студено е. Всичко си е по старо му. Един пич ни съдейства да запазим хотел в Bilecik и сме се насочили натам. Но не минаваме по главните пътища, а по шанаджийските пътеки. Около нас се сменят разни готини пейзажи, обаче ми е прекалено студено, за да вадя телефона и да снимам. Имам само една конфликтна снимка, за и заради която Данчо и Валил ми покъсват нервите, но няма сега да се оплаквам от тях, просто ще им измисля някакъв ответен удар.

На мен продължава да ми се спи. И има логика да е така, предвид че когато спряхме, за да се разсъня, аз не пих кафе или чай, ами се наджасах с леща.

На последното ни спиране за почивка се случват две неща: Един разкошен ротвайлер, Паша̀, докато му се радваме, небрежно препикава предната гума на Кроули. Приемаме това за добра поличба. Нещо на късмет ще е. Второ случило се нещо даде темата на вечерта – Иво, с когото се запознахме през първия ден от пътуването, ни изпрати снимки от Ирак. Страхотни снимки! Страхотен Ирак! Митачето, който е леко гадничък, ми говори за това как навсякъде покрай мен нещо говори за Ирак, как срещам хора, свързани по някакъв начин с Ирак и как трябва да се замисля какво означава всичко това. И ми блещи очи докато говори. Гадничък е.

Момчетата наистина започват да се замислят по-сериозно за Ирак. Дойдоха те на моята, дойдоха! Откога им говоря за Сирия, Иран, Ирак, Ливан, а те ми се правят на Паца Манчева. Ей ги сега не спират да говорят и да мислят за Ирак. Премятат дати, отпуски… Насрочват тръгване през септември. Ах, не смея да си помисля…!

Тази вечер залезът е разкошен. Цяла вечер го преследвам, но така и не намирам подходящо място за снимка. Явно не е трябвало да бъде сниман. Трябвало е да остане да живее само в сърцето ми.

Пристигаме в Билечик. Настаняваме се в мега шукаритетния хотел, целият в чок махагон и алтън. На лъскавиня ни е довел Маршрут бей.

Намираме място за вечеря. Говорим единствено и само за Ирак. И то не просто говорим, ами текат проучвания на административни процедури, цени, маршрути, порядки… Ще чакаме с нетърпение Иво да се прибере и да разкаже всичко от първо лице. Боже, представяте ли си да празнувам рождения си ден в Ирак? Леле! Дано!

П.П. Сутринта съм забравила по-голямата част от бельото си в хотела. Пълно безумие! Верно съм тотал щета. И едни от най-любимите ми чорапки са там… Плача. Овца без история, братче!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва бисквитки, за да ви предложи по-добро сърфиране. Разглеждайки този уебсайт, Вие се съгласявате с използването на бисквитки.