Спомням си колко обичах да оставям следи в пресния сняг. Направо бях вманиачена. Видех ли неотъпкано място, веднага се втурвах. Любимо ми беше, когато сутрин отивах на работа, да минавам през поляните и да си правя пътечки. Изпитвах необяснима радост от това. Зареждаше ме и изстрелваше настроението ми на мах. Последният път, когато го направих, беше на 01.01.2013 г. Прибирахме се от Ягодина и малко преди стената на Голям Беглик видях една поляна, която направо ми проговори. Накарах да спрат колата, скочих на снега и се втурнах през блестящата бяла повърхност. Макар да изглеждаше приказен, снегът беше твърд и дълбок до над коляното. Изпонадрах се, изкълчих си крака, но не ми пукаше – важното беше, че само моите стъпки щяха да стоят върху равната бяла покривка.
Защо описвам толкова детайлно тази случка ли? – Защото тя беше първото, което ми изникна в съзнанието. И може би има защо – веднага си направих психологически паралел. (Човек винаги успява да си натамъни ситуации и изводи.). С това си действие символично поставих началото на период, през който тотално промених живота си, разбивайки всичко, което по един или друг начин ме спираше да бъда себе си и ми пречеше да оставям собствените си следи по света.
Всъщност, не знам защо казвам, че обичаХ да оставям стъпки в снега, при положение, че още обичам. НО! Разликата е в това, че вече не го правя. А защо не го правя? – Не знам. Защото „пораснах”, защото „улегнах”, защото… Оправдания да искаш… Верният отговор е, че не го правя, защото отново си „позволих лукса” да съм „разумна”, да „мисля”, да действам премерено. Да съм адекватна на годините си и да правя, каквото трябва…
Ясно е, че това със снега е само метафора. Поетично онагледяване на реалния живот. Възрастните много добре го умеем това да се вкарваме в рамки и да следваме коловози. От време на време поглеждаме замечтано встрани, но не си позволяваме да задържим дълго поглед, защото, току виж сме изпуснали този толкова важен път, който следваме. То „следваме” е много силно казано, защото през повечето време висим в задръствания или сме спрели по „технически причини”, но не си даваме сметка за това. И съвсем тенденциозно заглушаваме тънкото гласче на глождещото ни червейче, което приканва „Кривни встрани. Може да е по-добре.”. И си кретаме по булеварда, а красотата на живота се случва някъде там, встрани, където ни е страх да пристъпим.
Винаги съм се възхищавала на хората, които имат смелостта да счупят оковите си и да запокитят надалеч зоната си на комфорт. Те са щастливи! И щастието им не идва толкова от постигането на целите (да, те са голямата награда), колкото от движението към тях. От еуфорията да преминеш през непознати територии. От окриляващото чувство, когато надскочиш собствените си възможности. От спокойствието, което те обзема, когато превъзмогнеш страховете си. От удовлетворението, когато погледнеш назад и видиш дългата върволица от стъпки, които си оставил в снега. И, не на последно място, от това да се почувстваш значим, когато си проправил път за други и си ги вдъхновил да продължават напред.
Обещавам си тази зима да оставя стъпките си на всяко срещнато неотъпкано снежно местенце и се надявам този символизъм да ми помогне да си върна смелостта да правя живота си интересен и да сбъдвам мечтите си. Защото знам, че ме очакват безброй порции щастие и от мен се иска единствено да си проправя път до тях.
Е, аз тръгвам.
Лек път!
Когато пътувам и посещавам непознати градове по света, винаги най-интересни са ми били малките улички, встрани от туристическите забележителности, там, където тече истинският живот. И винаги най-добрите ми снимки са точно от такива местенца. Животът е точно криволичещите улички, неутъпканите пътеки и изненадите зад ъгъла. Това му е хубавото: че не знаеш на какво ще се натъкнеш, докато не проявиш достатъчно смелост, за да се впуснеш в него.