Да се предадеш не винаги означава да си слаб – понякога това означава, че си достатъчно силен и мъдър да се откажеш.
Като дете прекарвах почивните си дни с дядо ми. Той беше свръх-активен човек. Постоянно беше в движение. И аз все кляфах след него. Вършеехме надлъж и нашир. Сутрините си прекарвахме в парка с гъбите – градинката до ГУСВ. Той сядаше на пейка в горния край на парка, сваляше часовника от ръката си и започваше да ми засича време, а аз въртях със Зайка-та като полудяла. Не си спомням точните стойности, но от мен се искаше да направя обиколка на градинката за някакви си секунди/минути, които бяха трудно достижими. Набирах се като откачена обиколка след обиколка и все не успявах да покрия изискванията. След известен брой обиколки ми писваше и започвах да се отказвам. А той все ми повтаряше “Няма да се отказваш. Можеш да го направиш. Хайде направи още една обиколка и ще видиш, че можеш.”. И това се повтаряше, докато не започнех да впрягам цялата си фантазия в мрънкане – боли ме крака, колелото нещо скърца, убиват ми сандалите, гладна съм, жадна съм, пишка ми се… Но на следващата сутрин с нетърпение чаках да тръгнем към градинката. Не помня дали някога съм успяла да покрия норматива – може и да съм. Но ми е готино да си спомням нетърпението да стигнем градинката и да започна да гоня рекорда. И мириса на акациите.
През по-голямата част от живота си бях много упорито говедо. Копах ли, копах, но не се отказвах. От каквото и да е. Разочарование след разочарование, но – Не!, щом съм се хванала на хорото, ще го играя. И това до дърти години. Отказвала съм се единствено когато положението вече е било едва ли не въпрос на живот и смърт.
Моментът, в който напълно израснах и приключих с хорското мнение, което до преди това играеше роля в живота ми, беше когато реших да сложа край на брака си. По онова време разводът все още не беше приет като нормална част от живота. Дори си спомням стрината в любовния съд – “Наистина ли си решила да живееш с това клеймо и този срам? Наистина ли искаш да живееш отритната от обществото?”. ХАХАХА. Та, това беше първото значимо нещо, от което се отказах. Костваше ми много мъка, много терзания, много компромиси и ми отне адски много време да се реша да го направя. Онзи период ме научи, че човек не заслужава да търпи нетърпимото и че “силен”, “слаб”, “длъжен си”, “в името на” и всякакви подобни тъпотии нямат никакво, ама никакво отношение към пълноценния човешки живот и щастието, което всеки заслужава.
Много енергия вложих и в копането в предишната ми работа. И много глупост, разбира се. Бяха ми хванали цаката и винаги, когато оте*авах всичко, някой минаваше да подметне, че се очертавала някаква си възможност за развитие, за повишение, за увеличения на заплати… И аз всеки път се връзвах и пак хващах лопатата. Като се замисля колко чужда работа съм отметнала, а можех да си седя и да си бъцам некоя тъпотия със същия успех. Ето това е идеален пример за тоталната липса на мъдростта, необходима, за да се откаже човек. Да, и за нездравата надежда от предишната тема 🙂
С времето започнах да ставам малко повече егоист. И се научих да отсявам кое ми е полезно и кое не си заслужава. Не особено успешно, разбира се, но на мен обгрижването на всеки срещнат и доброволната саможертва са ми имплантирани на дълбоко ниво в митохондриите. Но все пак постигнах да не допускам да влача неща, които са крайно нездравословни, само защото еди-какво-си.
Най-голямото и най-значимо отказване беше раздялата с бащата на Ева. Тегава тема. Няма да навлизам в подробности.
След това, вече всичко ми е лесно – писва ми и удрям хикса.
Към днешна дата се имам за мъдра. Или поне от гледна точка на това, че си давам сметка кое е добре за мен и кое не е и че не ми коства кой знае какви душевни терзания да махна с ръка и да продължа напред.
Сега си препрочитам написаното и виждам, че в заглавието е ползвана думата “предадеш”, а аз в целия текст май не съм я използвала. Ще го тълкувам като достатъчно показателно за това, че тази дума не ми е по вкуса и в речника. Да се предадеш ми звучи като да вдигнеш ръце, да изпаднеш в безтегловност и да легнеш да умираш. НЕма такова нещо! Да се откажеш означава, че си събрал нови сили и се впускаш в нещо ново. Защото, за да ти се случи нещо ново, трябва да му освободиш място, премахвайки нещо старо.
Сетих се за една гениална фраза от мое стихотворение (ей, че съм скромна):
“… Непостоянна съм, но все една и съща…”
Няма с какво по-хубаво да завърша хаха