Румъния 2021 – Делтата на Дунав

Търся кафе. Намирам. На майната си. То не е чак на майната си, просто е долу в ниското и трябва да бъхтя нагоре по баира с две горещи кафета, ако искам да се върна в хотела. Летящ голф се опитва да ме убие на пешеходна пътека. Не успява. Облякла съм роклята си наопаки, но го разбирам в средата на улицата, на връщане.

Добро утро, Тулча!

Я вижте какви красиви кабели виждам от терасата:

Времето е… абе, прогнозите до снощи бяха далеч от настоящата реалност, така да го кажа. Мрачно е, доста хладно и прилича като да вали. А аз съм тръгнала на плаж. Обличам банския, върху него слагам клин и най-подходящата за студено време блуза, която имам – туника, използвана предимно за нощница. Вземам слънцезащитно олио и дъждобран и отивам на плаж, мамка му!

Добираме се до кея. Имаме няколко опции – директна бърза лодка до Сулина, която струва 70 леи на човек и пътува час и половина; трип със същата лодка, която туристически обикаля делтата в продължение на 6-7-8 часа и струва минимум 300 леи на човек, но няма възможност за престой в Сулина; голяма лодка/кораб/ферибот, която пътува 2 часа до Сулина и струва 56 леи. Колебаем се между първи и трети вариант. Отхвърляме втори, защото аз искам разходка в Сулина плаж. В крайна сметка избираме трети вариант. Причината е прозаична – лодката има тоалетна. А по това време на деня, след изпити 1-2 кафета, пикая на всеки 14 минути. Има и бар. Качваме се. Не е особено приятно, защото е закрито, откритата палуба е вече заета. Но съм благодарна, че няма много хора.

Опциите ни за връщане с този ни избор са много неясни. Този кораб пътува в обратна посока в 13:30 часа, което ще рече, че имаме час и половина за престой в Сулина, което според мен е крайно недостатъчно. За връщане с другите лодки трябва резервация, а ние нямаме. Ако времето е толкова шибано, колкото изглежда, най-вероятно час и половина-та може и да не го запълним със занимания и да се върнем с кораба. Но ако е слънчево или поне не много студено и дъждовно, ще се наложи да се пазарим и офлянкваме някой да ни върне. Ще видим. Пънкарията е важна, пък квот доди.

Корабът тръгва точно в 10:00. Аз съм в тоалетната точно в 10:14. Правилен избор направихме. А тоалетната е изненадващо чиста. Абе, кеф! Какво по-важно по време на разходка из делтата на Дунав от чистата тоалетна?!

Движим се с 40 километра в час, което е максималната скорост на кораба. Когато се разминаваме с по-големи съдове става яко лашкане и е забавно. На излизане от Тулча минаваме покрай много изоставени и изтърбушени кораби. Жалко, че няма как да ги налазим.

Навлизаме в пустошта и наоколо е зелено и красиво. Започва да вали. Не много, но да вали. Приятно ми е, макар надеждите ми за плаж да започват постепенно да бълбукат в посока удавяне. По-голямата част от пътуването прекарваме на малката палуба, където пушенето е разрешено. Верно, че стоим прави като простинали коне, но е много по-яко да си на открито.

Докато си пърпорим по Дунава, искам да ви облъча с малко информация за Тулча и района. И ще го направя. С шефа ми все хейтим този маниер да казваме нещо под формата на намерение. Вместо да кажа “Ще ви облъча… блабла…”, аз казвам “Искам да ви облъча… блабла”. “Е, облъчи ни, де, щом искаш…” Не знам защо се замислих пак за това. Сигурно защото сама се хващам, че не се изразявам правилно.

Та, ще ви облъча с малко информация за Тулча и района. Разказвам по-интересното от каквото знам, без да настоявам да е гарантирано исторически вярно, може да имам пропуски. Надявам се да е по-полезно в патриотичен план от 18-е милиона снимки на патрЕоти в носии, които заляха интернет през миналия уикенд. Ама да не зачеквам тази тема, че се напрегам.

Онгъла. Чували сте за Онгъла, нали? За повечето от българите тази дума трябва поне да извиква някакви асоциации, ако ли не да им говори красноречиво. За останалите може и да е енигма, но те пък знаят къде ще пее Фики Стораро в четвъртък. Та, Онгъла е онова място, където кан Аспарух е забил копие със завързана на върха му конска опашка в плодородната земя и е казал “Тук ще бъде България!” След това най-вероятно е целунал Пагане и е въздъхнал “Справих се.” Но нека зарежем тази история. Не защото не е забавно да влезем в разсъждения дали е Пагане или Ахинора и имало ли е въобще такава жена, ами защото не искам да провокирам мисли от типа “С какво се е справил? Я глей какъв скапан народ сме. Хич да не беше забивал това копие! Или поне по̀ към Баварско да го беше забил. Закривай тая държава!” Спирам и продължавам със следващ въпрос:

А знаете ли къде се намира Онгъла? Не? Всъщност никой не знае. Но няколкото (три) предполагаеми места, на които учените се опитват да го локализират с точност, се намират тук – в района на Тулча и Браила. Тези земи са били български само до преди малко повече от сто години. Влизат в територията на Румъния, когато се формира държавата Румъния – в края на XIX век. Тоест повече от хилядолетие тук е било България. Малко след присъединяването на земите към Румъния започва изселване на българското население. Постепенно се подема политика за заличаване на “българската следа”. Такива политики ме дразнят. Не конкретно в случаите, когато се заличава българското присъствие и влияние, а по принцип когато се омаловажава историята с цел във времето да бъде размита и изопачена. Например турското робство. С времето го перифразирахме на “османско присъствие” (Да, знам разликата между турско и османско. Пиша си както ми тече мисълта, без да навлизам в подробности.) , а в обозримо бъдеще може би ще го превърнем в “ориенталско гостуване”. Обаче до ден днешен си носим следите от онези 500 години, най-вече в народопсихологически аспект. Социализмът, чието негативно влияние също упорито омаловажаваме, само подсили всичките разрушителни за личността и социума придобити туморни възприятия. Ама вече навлизам в дълбоки теми, затова спирам.

Да се върнем на Тулча. Тук, както и в Браила и околностите, са родени и/или пребивавали много български възрожденци и други значими фигури. Няма да изброявам имена, за да не пропусна някое или да не сгреша нещо, защото нямам претенции знанията ми да притежават реална историческа стойност, а се базират на обща култура. Следите на тези хора, както и на значими за България места и събития са скрити и заличени. За да се проследят се иска заравяне в сериозна историческа литература, до каквато не съм се докосвала. Някой ден ще го направя, надявам се. А всеки, на когото му е интересно да придобие поне бегла представа за историята на тези места, миниатюрна част от която нахвърлях дотук, може да потърси информация в интернет – има някаква, не е като без хич.

Точно в 11:00 часа акостираме на междинна станция – Maliuc. Много хора слизат от кораба. Надяваме се някой от откритата палуба да се изниже и да освободи място за нас, но не ни връзва. Здраве да е.

Малко преди да пристигнем в Сулина провеждам телефонен разговор, който ме разстройва. Преди десетина дни случайно попаднах на интересна обява за работа. Кандидатствах, проведохме интервю, минах на втори етап и изпълних супер интересно тестово задание. Днес ми звъни HR-ът, защото искала лично да ми каже много неща. Изсипва ми огромно количество суперлативи, каквито човек по принцип мечтае да чуе като обратна връзка за себе си и способностите си. Но основният контекст на 7-минутния ни разговор е “не можем да Ви наемем за позицията”. Overqualified. Прекалено висока квалификация. Супер тъпи думи, пораждащи противоречащи си чувства. Макар да подходих като на шега към цялата тази офанзива, в момента се чувствам супер тъпо. Искам да работя в издателство. Наистина искам. Може би някой ден…

Наближаваме Сулина с около 30 минути закъснение. Слънцето се опитва да пробие през облаците. Не особено успешно. Сдухана съм и си мисля, че при мен все така става – аха да изгрее слънце, ама не му се получава.

Сулина ни посреща с урбекс обекти – изоставена консервна фабрика, прогнили комети и лодки. Не знам дали ще ни се случи, но поне ми радва окото.

Добре дошли в Сулина!

Първото, което правим, когато стъпваме на пристанището е да резервираме лодка за връщане. Оказва се по-трудно от очакваното, въпреки стотиците лодки наоколо. Все пак букваме връщане по телефона. Дано не е некво фалшиво.

Правим тегел на крайречната улица. Няма нещо впечатляващо. Занзибарският кораб Принцеса Сара обгазвява с ужасяващ дим всичко наоколо, та и да е имало нещо интересно, не сме го видяли.

Тръгваме към плажа. Само на близо 3 километра е. Слънцето се показва и озарява (да се чете “напича адово”) целия ни път. Минаваме покрай гробището, което е популярна туристическа дестинация. Има гробове на хора от различни времена, етноси, изповедания, професии – евреи, мюсюлмани, пирати, принцеси. Но основната част от гробовете са безименни и принадлежат на хора, чиито тела са били изхвърлени от Дунава на брега. Подминаваме. Не ми се ходи по гробища.

На ръба на силите си стъпваме на пясъка. Йес, йес, йес! МОРЕТОООООО!

Мятам багажа на някакъв шезлонг и веднага нагазвам водата. Морето е тихо и плитко. И кафяво. Ама кафяво-кафяво! Нищо чудно, все пак на 500 метра в северна посока се вливат отпадните води на половин Европа. Няма как да е различно от кафяво, когато тук плуват аките на милиони хора и животни. Осъзнаването на тази истина рязко намалява времетраенето на престоя ми във водата.

Прекарваме час и половина в плажен мързел. Чадър не ни таксуват, а цената на шезлонг е 20 леи. Почти като на Слънчака. Ама на Слънчака е по-хубаво. Дори там е по-хубаво. Самият факт, че сме тук – на делтата на Дунав, на най-северния плаж на Румъния, на не особено популярно място, докъдето се достига само по вода – ме кара да се чувствам добре. Обичам да ходя на нетривиални места. Щастлива съм! Макар мисълта ми да продължава да е заложник на цвета на водата.

Правя кратка дрямка. Време е да тръгваме. На връщане си хващаме такси. Прекарва ни през втората улица на градчето, по която не сме минавали. Има много изоставени къщи и дори рушаща се църква. За друго надали, но някой ден бих дошла отново в Сулина заради огромния потенциал за интересен урбекс, който има градчето.

Пристигаме на порта 30 минути преди отплаването на резервираната лодка. Сядаме да пием кафе срещу понтона, от който би трябвало да ни вземе лодката.

Лодката цепи секундата. И резервация си имаме. Неоснователно се съмнявах в хората. Летим по реката с между 50 и 60 километра в час. Във водата скоростта се усеща по различен начин. Подскачаме по вълните, което е много забавно. Лодкарят се кефи не по-малко от нас, но гледа да не предобря нещата, най-вероятно защото все пак вози 12 човека, част от които са малки деца. Би било чудесно да бяхме сами в лодката и да изтрещим, но това удоволствие струва 2000 и не-знам-си-колко леи и не е рационално да си го доставим.

Дремвам в лодката. Спираме на някакво междинно пристанище в Тулча. Бързо отваряме картата и виждаме, че сме много близо до хотела. Бързо скачаме от лодката. С това си действие се изправяме пред невиждана гледка – джамия! Не, не казвам, че никога не съм виждала джамия, нали. Но за първи път виждам джамия в Румъния. Преди години сме обсъждали тази тема с румънци и те са ни споделяли, че са адски чувствителни, така да го нарека, на темата за “османското присъствие” в земите им. В следствие от тази им чувствителност броя на мюсюлманските храмове на румънска територия е сведен до санитарния минимум.

Прибираме се в хотела и привеждаме себе си в хигиенните норми, след което чевръсто тръгваме към българската църква. Дано я хванем в работно време. Предвид кое време е вече е напълно ясно, че хълмът няма да го качим по светло, ако въобще го качим, но поне на църквата се надявам.

Препускайки към църквата се оказваме в центъра на Тулча. Ама буквално в центъра. Това не е място със забележителности и прочее. Това е кръстовище, в средата на което има бетонен блок, на който пише “Тулча 0 км.”. Много яко.

Пристигаме пред църквата. Затворена е. Но не е затворена, защото сме лебеди и сме я изпуснали. Затворена е защото въобще не е отваряла. Супер тъпо. Супер тъ-по. Нещо не ми се получи религиозният туризъм тези дни. Може да е случайност, а може и да има защо. Здраве да е.

Сядаме да вечеряме във вчерашното заведение. Гнетем и променяме плана за следващите дни. Прогнозите за времето в посока българското Черноморие, къде трябваше да приключи пътешествието ни, са ужасяващи. Не можем да минем без преебани планове, няма да сме ние. Ама то с план всеки може. Отменяме направената резервация и сядаме да планираме наново. Сещам се, че някога някаква кака беше разказвала на Данчо за яко пътче между Синая и румънското Търговище. Намираме го на картата и преценяваме, че става. Слагаме го като дестинация за утре. В събота ще влизаме в България. Решаваме да е през Свищов. Звъним на фериботната компания и 15 минути Данчо убеждава някаква стринка, че наистина идваме от Румъния, а не от Англия. Интересно що точно Англия реши, ама е. Явно на КПП-то нямат РЗИ и ги е шубе да пускат хора, не знам. Кандисва лелята да ни каже часовете на ферибота. Обаждаме се на любими хора, които пребивават в Котел в момента и им поставяме мисия да ни намерят място за нощувка там. Планът е готов. Дано не ни мине котка път.

Викаме си такси и тръгваме към хълма. Шофьорът и картата на града нещо си противоречат. Обикаляме като шугави. Имената на няколко обекта се разминават. Пълна каша. Обиколихме Тулча през всеки възможен сокак.

Алилуя! Вече сме на Паметника на независимостта! По светло! Лигавим се да си правим фотосесии. 

Още едно събитие днес! Единствено по рода си! Ето ви моя усмихната снимка.

Разбирате ли защо винаги се снимам с poker face?!

П.П. Този пътепис е от 26 август, но ще го публикувам на 27 август. Затова тук е мястото тихичко да прошепна:

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ЛЮБОООООВ!

3 коментари за “Румъния 2021 – Делтата на Дунав

  1. Пламен казват:

    Мноооого добре ти се е получил този пътепис!!!
    А Данчо, този ВЕЛИКАН с неизчерпаема енергия, нека бъде здрав и все така заразителен с усмивка, всеотдайност и любов!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва бисквитки, за да ви предложи по-добро сърфиране. Разглеждайки този уебсайт, Вие се съгласявате с използването на бисквитки.