Ден 8
Отиваме в Gardaland. Много скука ни се събра тези дни, та искаме да си причиним малко екстремност.
Какво ще ми чуят ушите, когато Ева разбере, направо страх ме хваща. Преди две години, когато бяхме там, тя все още нямаше необходимата височина от 140 см., за да я допуснат до най-екстремните атракциони. А детето си е шашаво и си иска тръпка. Та оттогава все повтаря, че иска пак да отидем. Това, че сме там без нея, ще го приеме като грубо предателство и ще ме направи на мармалад. Но съм смела и ще поема риска.
По план трябва да тръгнем в 9:00 ч., защото Гардаленд ни е на 3 часа път в посока. Обаче се влачим като свински черва и с триста зора успяваме да тръгнем с над час закъснение. Усещам, че пак ще се прибираме по нощите, ще събираме багаж по малките часове и утре ще сме като пребити кучета.
Движим се доста чевръсто. Минаваме покрай скалите, които онази вечер ни изглеждаха като зловещи чудовища. На светло са съвсем обикновени.
Спираме да обядваме горе-долу в средата на пътя. Стратегията е да хапнем поне час преди да се качим на “катерушките”, както Валил се изрази, за да ни слегне малко храната и да не се оповръщаме.
Следват два часа 37-градусова жега. Пристигаме в Гардаленд пред припадък. На касата има едно семейство. Чакаме ги 10 минути. Добираме се до билети. Преминаваме през лабиринта към входа, където вече наистина имаме чувството, че ще умрем. Да иба, майка му да иба и жега, и правила, шитни всякакви. Влизаме. Започваме да търсим шибаното място, където да си оставим каските. Всеки ни упътва в различни посоки, а на картата на парка липсва тази информация. Намираме шкафчета, с които се борим половин час. Губим време, което и без това е малко.
И като се почнахме… пълна лудница!
Много обичам скоростни влакчета, много! Изджуркваме, колкото успяхме, а най-изкрейзилото даже го повтаряме. Крещим, пищим и се хилим като идиоти. Супер кеф! Супер!
Обаче жегата, да иба и жегата! Разказа ни играта! Ходим по разни пръскачки, за да се мокрим.
И изсъхваме за 5 секунди. Мор. Голяма тъпотия от моя страна беше, че тръгнах с екипировката, вместо с дънки и кецове. Пробвайте да намокрите водоустойчив клин, за да се разхладите – нИ стАА!
За съжаление тези мързеливци взеха, че затвориха парка в 18:00 и ни останаха три от най-екстремните атракциона, до които не успяхме да се докопаме. Яд ни е. Ама ще имаме повод да дойдем пак.
Отиваме при моторите. Виждам си якето върху едно дърво. Да иба кухата лейка, да иба! Зарязала съм си чисто новото яке незнайно къде, а някой добър човечец го е сложил на видимо място. Още по-забавното е, че резервните ключове за мотора са в него. Пфффф, как мразя да върша глупости!
Тръгваме към вкъщи, а жегата продължава да е убийствена. С Пипи решаваме да пътуваме без якета. Хем е супер, защото е прохладно, хем ми е напрегнато, защото за първи път пътувам без яке. Е, на младите години го правех, ама тогава бях безсмъртна. А сега съм дърта и съм шубе. На първото спиране се обличам, че да дишам спокойно.
Спираме за почивка. Започва се половинчасова борба с прекалено приказлив автомат за напитки.
Забелязваме красив залез и правим бърза фотосесия.
Продължаваме добре облечени, а термометърът показва 31 градуса в 21:00 ч. Пред нас започват да проблясват светкавици. Оракулите предсказват брутален дъжд, към който пътят ни директно ни води. Спираме да облечем дъждобрани. Малко след това започва да вали. Не е силно, за щастие. Пак ми се приспива. Правя си гимнастики с ръце, за да се държа будна. Пристигаме успешно.
Вечеряме, правим подготовка на багажа за утре, обсъждаме маршрута и лягаме да спим бързо, защото ще тръгваме рано.
А така не ни се тръгва…