❗️Последвайте youtube канала “Шашави приключения”, в който качваме видеа от пътешествията – https://youtube.com/@Crazy_adventures_bg
Поемаме на голямо мото пътешествие. Планът е за 18 дни да преминем през близо 50 моторджийски прохода в Алпите. Ще посетим алпийските части на Словения, Австрия, Германия, Лихтенщайн, Италия, Швейцария и Франция.
Ако трябва да съм честна, тръгвам лееееко резервирана. Първо, защото това не е мечтаното ми пътуване. И второ, защото програмата е… boo… плашеща – типично в стила на my crazy boy… Да видим…
Надявам се, че това сериозно излизане от зоната ми на комфорт ще ми донесе само хубавини.
Лек път на нас! А вие се подгответе за натрапчив мото-планински спам 🙂
Ден 1, 26. 07. 2019 г.
Пътуване София – Kranj, Словения
900+ километра, според Минка
Часът е 1:50. Алармата е настроена за 2:30, а аз вече съм будна. Снощи си легнах в 19:30, за да мога да се понаспя преди ранното тръгване. Бях много нервна и напрегната. Така ме беше сдрусало, че очаквах да стане като предишното пътуване (2017 г.) към Алпите – да изпадна в истерия и да не тръгна. Не знам защо така ми действат планираните трипове в Алпите – всяват страх у мен.
Нямам обяснение. Полежах в кревата до 2:11 ч., за да се анализирам – дали още ме държи снощното напрежение и дали ще тръгна. С изненада установих, че съм необичайно спокойна. Е, явно ще се пътува 🙂
След финални подготовки и натамънявания, в 4:01 ч. си казахме традиционното “Лек път, Любов” и Ангуа ни поведе към далечни пътища и, надявам се, вълнуващи приключения.
Въпреки ранния час, трафикът към и от Калотина беше внушаващ. Религиозните празници в югоизточната ни съседка генерират сериозно натоварване по пътищата. Тази година правят и ремонт на пътя покрай Драгоман, та милата Ро̀дина ни изпрати с друсане и задръствания.
Обратно на очакванията ни за тежко пътуване, съпроводено от адски горещини и силни валежи (това е според оракулите, които Данчо следи), пътувахме много добре. Горещо беше чак на финала и то не за дълго. А с дъждовете се разминавахме много късметлийски – някак все успявахме да се движим в перифериите на бурите. Чернилките в небето ни заобикаляха и изсипваха пороите си в близост, но нас самите ни накапваше само по някоя и друга непретенциозна капка. Даже беше освежаващо.
Вмъквам тук едни миризми. За щастие на читателя – само на думи. За нас бяха 3D и 5G отсЕкъде. След Белград на талази ни съпровождаше миризма на ако. Ама яко ако. Пълна смрад. Тази гадост продължи и след влизането ни в Словения. Проведох задълбочен анализ, който установи, че тази гнус се носи от масивите с царевични насаждения, известни още като царевичаци. Стига толкоз за акото, засега.
В 17:20 ч. местно време, пристигнахме в мястото за настаняване. Оказа се мега пънкарско изпълнение – бивш мото клуб с нощен бар. Отдавна нефункциониращ и поддържан колкото да не е без хич. Стаята ни беше доста забавна еклектика. Поне чаршафите приличаха на чисти… Големият цирк се оказа общата баня и тоалетна! Ние не сме претенциозни туристи, но аз не обичам да деля санитарни помещения, още по-малко с непознати. Чичакът-стопанин на мястото стратегически не е упоменал в обявата си, че банята е обща за всичките четири стаи, които предлага. В интерес на истината, в началото приех ситуацията от забавната ѝ страна. Но след като вечерта чаках час и половина, за да взема душ, много се ядосах. Женицата от съседната стая беше в истерия по същата причина. Ще му напиша коментар на чичака да си въведе коректна информация. Все гледам да съм благосклонна към издънките на дребните търговци, но когато хитруването е явно, ставам лоша.
Предвид, че пристигнахме в доста прилично време, решихме да се възползваме от още няколкото светли часа на деня и да идем до езерото Блед. Не беше включено в плановете, но е толкова близо, че би било глупаво да не идем да го видим. Когато влязохме в Блед се оказа, че има някакъв музикален фестивал, наречен “Окарина” и цялото градче е задръстено. Решихме да не се бутаме в навалицата, защото аз наистина много се напрягам от тълпи, а да обиколим езерото и да нащракаме снимки околовръст. Но това се оказа трудна задача, защото около цялото езеро е пълно с плажуващи и трябваше да снимам със зуум, за да може максимално да избегна риска да имам голи дупета по снимките. В крайна сметка имам 4-5 не особено качествени снимки, ама здраве да е. Ядохме някакви шитни в някакъв ресторант – инстантни супи и бозави полуфабрикати. Тъпичко, ама какво да се прави – прецакахме се. Общото ми впечатление от езерото Блед е, че не е кой знае какво. Замислям се, че май доста съм се наситила на красиви гледки и ставам капризна, което не е хубаво.
Прибрахме се под съпровода на лек дъждец, поядосвах се заради банята, както вече казах и си легнахме.
Доволна съм от себе си. Вчера очакванията ми бяха, че ще се откажа, а днес ми е супер добре, макар и след прекарани общо 15 часа на мотора и изминати 1030 километра.
А утре започва същинската част на пътуването ни – впиване във величествените Алпи, возене по страхотни пътища и пълнене на очите и душите с красоти и емоции.
Ден 2, 27.07.2019 г.
Проход Гросглокнер, глетчер Пастери, Цел ам Зее
Малко над 300 километра
Станахме рано, преборихме се за банята и седнахме да обсъдим плана за деня. По график трябваше да минем през Кранска гора, да обиколим връх Триглав и да сложим началото на Pass hunter предизвикателството с преминаване през Vršič pass, след което да се настаним някъде в началото на прохода Grossglockner. Обаче прогнозите за времето за следващите дни вещаеха сериозни потопи, затова решихме направо да тръгнем към Гросглокнер, за да успеем да го минем и видим в хубаво време. А останалите места ги оставихме за на връщане.
В 7:15 ч. поехме по направление. Тъй като се надпреварвахме с лошото време, минахме напряко през тунела Караванкен (цена за преминаване на мотор – 7.60 евро). Отврат. Дълъг е почти осем километра, трафикът е натоварен и е задушно – великолепна среда за клаустрофобията ми. След него се изнизаха още редица тунели. Но в началото на Гросглокнер нещата вече станаха приятни – пасторални пейзажи, върли планини, по-малко движение и едно такова лежерно чувство…
Пак вмъквам миризмата на ако в този така лежерен очерк. В Австрия навсякъде, с изключение на високите планини, смърди на ако. Навсякъде. Яко. Гъсто и наситено.
Спряхме за кафе и закуска в някакво селце. Сервираха ни страхотни бъркани яйца с шунка и сирене. Ммммм, жестоки бяха! А аз яйца не обичам… Вундаба, бих казала, ако бях немскоговоряща.
Преминаването през Гросглокнер струва 26.50 евро за мотори. Дали цената си заслужава или не – тази преценка е субективна. Аз не мога да кажа категорично за себе си – да, интересно и красиво е, ама пък 50 лева… Данчо е на мнение, че си заслужава и още как.
Качихме се на глетчера Пастери. Имахме късмета да видим пет обичащи обектива мармоти, които ни позираха за снимки, докато просят храна от туристите. И ние позирахме като кифли “а-на-така, а-на-иначе”.
Продължихме към върха на прохода, където пред нас се отвориха неописуеми гледки.
Спуснахме прохода и се отправихме към Цел ам Зее (Zell am See). Имах големи очаквания за градчето и езерото, но те не бяха особено оправдани. Има много красиви и кокетни сгради. Но като цяло атмосферата е като в пренаселен курорт, какъвто и си е, което не е по моя вкус.
Бурите, от които бягахме, взеха настъпателно да прииждат и затова набързо се изнесохме. Или поне опитахме да е набързо… Всъщност беше бавно и мъчително. Оказа се, че има някакво велосипедно събитие и половината улици са затворени. Въртяхме се като идиоти в адската жега, предшестваща бурята, набивахме се във всевъзможни задръствания. Абе, с три думи, много псуване изпсувахме.
Разгеле, измъкнахме се от досадното градче. Заваля ни. През целия път до хотела се надпреварвахме с дъжда. Ние спечелихме тази надпревара. Малко след като пристигнахме, небето се изсипа с гръм и трясък.
Хотелът ни е много як, а хазяйката е страхотна – препоръчвам ги с две ръце! Чисто, спретнато и уютно място, с петунии на терасата, както си му е редът. Женицата не само, че подслони мотора в гаража си, за да не го вали, ами и ни откара до ресторанта на центъра! Супер благодарни сме ѝ! Това е ФБ страницата им – https://m.facebook.com/pension.wildental/.
А, забравих да кажа, че ни даде и чадъри, ако решим да не ѝ се обаждаме да ни прибере и тръгнем пеш. На Данчо чадърът беше много секси и му отиваше на ЖапанкитИ:
Както е ясно, прибрахме се пеш. Позабавлявахме се, понамокри ни само леко. Сега ще правим стратегия за утре. Много искам да отидем до Орлово гнездо. Обаче времето май няма да ни позволи. А няма никакъв смисъл да мръзнем, да се намокрим яко и в крайна сметка от горе да видим само облаци. Дано метеорологичните оракули не познаят!
За финал – бонус точки – АКО! Да, пак за акото ще разказвам. Два дни пътувахме сред много акана смрад. Ама много – гъсто, наситено, чак все едно си отхапал от него. По едно време вече вярвах, че от нас се носи тая миризма и си я разнасяме навсякъде. Адово. Хазяйката ни успокои, че не сме ние смръдльовците. Поради липсата на каквато и да е аграрна култура у нас, не знаехме, че фермерите яко наторяват насажденията си (а тук и тревата!) преди дъжд, за да може дъждът да въведе торта надълбоко в почвата. Разумно и полезно. И адски смрадливо!