Ден 4, 29.07.2019 г.
Швейцария
+-500 километра и много часове път
Стартирахме деня с връщане обратно по Oberalppass. Трябва да си призная, че имам грях към прохода. Явно вчера заради мъглите и адската ми умора, го обявих за безинтересен. Но не е! Днес, минавайки го по светло и топло, той ни разкри красотите си – язовирче, красиви баирчини, рекички и водопадчета. Много си е ок даже.
Едно шосе, по което дойдохме вчера, но оставихме разглеждането му за днес, е Gotthardstrasse и е точно до входа за Oberalppass. Тук се намира Teufelsbrücke – Дяволският мост. Това е едно прекрасно ждрело, с бурна река, водопади и гледки, прекосявано от няколко пешеходни и автомобилни мостове, които позволяват да се разгледа обстойно. Не успях да разбера защо се нарича така, тъй като нямаше нито една табела на английски, а немският ми е мега любим и грам не го вдевам. Тук е също и монументът на войниците на генералисимус Суворов, участвали в битката срещу Наполеон. Има и готино тунелче. Много е яко това място, препоръчвам разходка из него.
Следващата дестинация беше Sustenpass – първият от набелязаните за деня проходи. Започна лежерно и не възлагахме големи надежди, но изведнъж като се облещиха едни високи върхове, ледници, гледки… уау! Красота! Спряхме при езерото на върха с идеята да поседнем в кафенето и да изпием по нещо. Обаче се оказа, че сме големи скъсаняци – досвидя ни се да дадем по 5.50 франка за половинка минерална вода. Не знам… спекулират с цените швейцарците… кисело ни е това грозде. Взехме си стикер за мотора и си тръгнахме. Спускането на прохода ни посрещна с мъгла. Тъпо. Нищо не успяхме да видим от него. Само дето се понамръзнахме.
На този проход обърнах внимание за първи път и после все там ми беше погледа – в реките. В цяла Швейцария много ме впечатляват безбройните реки, които се спускат по скалите от високите върхове като пулсиращи вени. Великолепна гледка са.
Следващият проход, Гримзел (Grimsel pass) пък ни посрещна с мъгла. Цялото изкачване беше в бяла пелена. А съм сигурна, че е много красив, най-малкото заради интересната структура на скалите, които успяхвахме да видим. На върха хванахме две минути без мъгла, та успяхме да направим няколко снимки преди пак да допълзи. Решихме че скъсаняци-нескъсаняци, ще седнем в заведението да изчакаме да се разкара мъглата. Обаче не ни върза. Пихме две кафета, една вода и една кола и си купихме стикер за обща сума 20 франка, като в това време мъглата се сгъсти още повече. Какво да се прави, явно ще трябва пак да се идва тук. Не за кафе, за гледки 🙂 Въпреки че сервитьорчето беше голям сладур и разцъкахме лафчета. Та може и кафе пак да пием някой ден тук. Тръгнахме. За огромен кеф в един момент мъглата остана над нас и… уау! УАУ! Страхотно преживяване и емоция.
След Гримзел веднага хванахме прохода Фурка (Furkapass). Винаги ме е забавлявало името му. Шефката на QA екипа ни, когато открие някакъв бъг, винаги възкликва емоционално “Е, на баба ви фурката!” Това не беше важно, ама да си кажа. Та, на Фурката нямаше мъгла! Събитие! Затова няма какво да пиша, пускам гледка:
Голяма грешка направихме, че не спряхме да си вземем стикер от мястото с голямата навалица, а разчитахме да намерим другаде. Това доведе до обикаляне в търсене на тъпия стикер, който така и не намерихме. Оказахме се с много бутнат тайминг и без стикер.
Предпоследната цел за деня беше Gotthard pass.
В средата му го оценихме като скучноват и решихме да хванем едно друго трасе, което на картата ни изглеждаше много интересно. Такова се и оказа – най-шантавият път за деня. Казва се Tremola passstrasse (дали има с-та в тая дума?). Пътят представлява 6 километра павирани серпентини. Паваж! Ама какъв паваж – по-добър от редица наши уж първокласни пътища. Много, много му се изкефихме на пътчето, много пънкарско!
Когато трябваше да се отправим към последния проход за деня, след което да се ориентираме към хотела, Минчето реши отново да се изгаври с нас. Върна ни по частта от Gotthard pass, която умишлено бяхме пропуснали, след което се изгуби и когато най-накрая се осевери, отново ни върна там, където бяхме преди 40 минути. Ще я изхвърля! Рядко някой или нещо ме докарва до абсолютен бяс, а тя се справя безотказно с това. Благодарение на нея дръпнахме още назад с тайминга, което в по-късен етап ще ни вземе душите.
Та, изгубени и намерени, се насочихме към последния набелязан проход – Passo della Novena (Nufenen pass).
На мен цялата офанзива вече ми беше дошла малко в повече и не успях да се впечатля особено на прохода. Влязох в леко мрънкащ режим, хейтех галерията със снимки, че всичките са едни и същи, псувах Минка и стикерите… Абе, започнах да ставам неприятна компания. А когато Данчо каза, че до крайната цел остават още 250 километра и 4 часа, вече се вкиснах мега. Ако знаех колко зор още ме чака, нямаше да бързам със скапването на настроението.
Бяхме решили да оставим Лозана и Женева за другия ден и бяхме запазили апартамент във френско селце близо до Женева, което носи някакво приятно звучащо име. Представях си как пристигаме там привечер, селцето е уютно и красиво, шляем се по романтична уличка и сядаме в малко кокетно ресторантче с карирани покривки и много цветя. Направо “у-ля-ля”! Само дето положението беше с едно и-кратко в повече (разбирай уЙ-ля-ля). Пътуването беше дълго, бавно и адски тегаво. Ограничения на скоростта заради ремонти, фифели заради ремонти, просто ограничения в продължение на десетки километри… Бавно и безславно се влачехме, а нервите се покачваха успоредно със студа. Падна ми батерията на телефона (като точно преди това бях получила мега тъпашко съобщение, което още не мога да асимилирам), та не успях дори една снимка да прасна на единственото, което събуди едносекундна искрица позитивизъм у мен – гледката към Женевското езеро с гордо изпъчения Мон Блан до него. Нищо, утре ще наснимам яко. Падна ми и батерията на разговорното устройство, та потънах в собствената си тишина. Паднаха ми и жизнените сили – бях много гладна, беше ми студено и всичко вече ме болеше.
Със зверски усилия се добрахме до селцето, което е с размерите на малък град. Апартаментът ни, както обичайно се оказва, не е “на 5 минути пеша от центъра”, а е в някакъв леко криминален квартал. И представлява диван с баня. Кутийка без дори свестен креват! Ей, европейците лъжат в обявите си за настаняване повече и от нас! Дотук три греди нацелваме. Поне наистина има пералня, което беше причината да изберем това място. А имам подозрения, че пералнята даже е със сушилня, което би било велико и ще ми помогне да преглътна спането на изтърбушения диван. Сега я чакам да извърти, за да разбера дали ще сушѝ (защото нищо не вдявам от надписите). Дано, дано…
Завършвам днешния очерк с мрънкане за ядене – това от представите ми въобще не се получи. Оказа се, че в тъпото село с размерите на Благоевград, всичките ресторанти затварят в 22:00. А ние пристигнахме в 22:15. Обърнахме интернет с хастара навън, докато открием един, който работи до 23:30. Веднага тръгнахме към него. Навигирах Данчо крещейки, защото пуснахме картата на моя телефон, а разговорното ми устройство от часове е без батерия. Много забавно (да се чете “изнервящо”) – не се чуваме, не се разбираме, пълен мармалад. В тъпия ресторант отказаха да ни направят друго, освен пица за вкъщи. Дори една тъпа маруля не пожелаха да ми дадат. А аз се опитвам диета да правя, тесто да не ям…
Примирих се с пицата. Прибрахме се криво-лево и на ръба на двигателните си способности отхапвам парче пица и… бляяяяяк! Вкиснал ананас! Е, това вече беше върха! Затворих се в банята и си поревах. Знаех, че това пътуване ще е гърч и мизерия, ама нещо много от рано се започна с достигането на предела на сили и нерви… Такива шизофренични дни ме побъркват – започват супер, супер яко, а завършват с лексотан.
Ще спя. Дано поне пералнята, която звучи като излитащ МиГ35, да изсуши дрехите…