Алпи 2019 – част 8 – красоти в Швейцария и ремонт в Италия

Ден 9, 03.08.2019 г.
Италия и Швейцария
430 км., 13 часа и половина с 4 часа принудителен престой

Седим си снощи на терасата с прекрасна гледка към нощен Аоста и си говорим за това колко добре ни се получават нещата дотук. Да, имахме по-тежки пътувания, имахме стресиращи ситуации, но като цяло добре върви пътешествието. Старите хора са казали да не се дърпа дявола за опашката, ама нали не сме суеверни 🙂

Тези, които познават Данчо, знаят каква фифня е. Когато тръгваме на дълъг път, винаги се прави пълна профилактика на превозното средство и се подсигурява максимално възможно количество чаркове и инструменти, които да вземем с нас за всеки случай. Въпреки това се оказахме неподготвени за капризите на иначе толкова вярната ни Ангуа.

Денят вървеше по план. От Аоста хванахме прохода Grand San Bernard. Съботният ден ни поднесе доста по-усилен трафик от досега. Не пренатоварен, но както бяхме свикнали на почти празни пътища, ни се видя множко. Освен това нацелихме някакво местно велосипедно състезание, та общо взето изкачването до върха на прохода беше малко по-напрегнато от необходимото. Спускането от швейцарска страна беше приятно и спокойно.

Последва скучното трасе до Simplonpass, част от което вече бяхме минавали по време на тегавото пътуване до Женева. Simplonpass е много приятен за каране, широк и плавен е и въпреки трафика, по него се пътува спокойно. Седнахме на върха да пием по кафе и кола на стойност 16.40 франка.

И ето тук играта взе драматичен обрат. Качваме се на мотора да тръгваме, а той – паметник. Няма грам ток и не ще да запали. Данчо върти, суче, тц, не пали. Пуска го на скорост по нанадолнището и запалва. Пак загасва. Пак го пуска надолу. Този път успява да го закрепи запален. През цялото това време и разстояние аз тичам след него като простинал кон. Мятам се и потегляме. Ангуа продължава да се държи идиотски – гасне, пали, гасне, пали. 20 километра играе този цирк и на 21-вия категорично отказва да запали. Добутахме я до оттатък границата и спряхме на 100 метра в италианска земя. Данчо разглобява, преглежда кабели и жици – нещо, умрела работа. Дорева ми се. Ама се държа, защото най-малкото необходимо в момента ни е да изпадам в разклатени състояния

Преди да тръгнем на пътешествието си направихме де що застраховки се сетихме – здравни, мотоциклетни, за извозване с хеликоптер… всякакви. Да ни пазят страх, както се казва. И добре, че решихме да не спестяваме пари от застраховане. Оказа се, че ще ни свършат чудесна работа. Кофти е, че се наложи да ги ползваме, но без тях можеше да откараме и дни наред в борба с проблема.

С упоритост успях да преборя пограничните “особености” на мобилните оператори и вързах моя телефон към италианската мрежа. Ако не бях успяла, нямаше да можем да свършим почти никаква работа през скъпия швейцарски роуминг (заради лимита ми), при това на цената на бъбрек. Данчо звънна на застрахователя. Взеха ни данни и координати на мястото, където се намираме и зачакахме да пратят помощ. Докато ги чакахме се чухме с Люси, който ни намери информация за електрическата система на мотора, за да знаем къде да търсим евентуални усложнения, защото поведението му изглеждаше странно и предполагаше, че може да не се дължи единствено на проблем с акумулатора. Малко след разговора със застрахователя ни звъннаха от италианската компания за съдействие на пътя. Половин час по-късно пристигна пътна помощ. Момчето говореше английски, което си беше цяло събитие. Докато се тюхкахме, че е почивен ден и надали ще има работещ сервиз и най-вероятно ще се наложи да чакаме до понеделник, изрових в нета сервиз, който не само пише, че работи, ами е и на 20 километра от нас. В това време и момчето на камиона се беше сетило за същия сервиз и им звънеше. Работеха наистина! Супер! Направо ни олекна.

Натоварихме върколачката на камиона и се натъпкахме в кабината му. Докато чакахме да дойде пътната помощ бях много притеснена от вероятността да не можем да се качим и двамата с Данчо и да се наложи аз да търся начин да се придвижа до където ще откарат мотора. Наистина това много ме притесняваше. За щастие кабината беше триместна и се получи супер.

Момчето ни откара в сервиза, обясни на хората какво се случва, разписахме протокол за услугата и си тръгна. В този момент ни сполетя езиковата бариера – хората говорят само италиански и на английски вдяват само “ОК”. Ние пък знаем само някоя и друга псувня и простотия на италиански, но преценихме, че надали ще доведат до търсения резултат. Общувахме с преводача на гугъл. В продължение на три часа момчетата ни вмъкваха по малко между записаните си часове на клиенти, за да тестват различните компоненти на електрическата система на мотора. Разглобяването и сглобяването си го направихме ние двамата, защото иначе сигурно щеше да отнеме още поне три часа с това вмъкване на час по лъжичка между останалите. Добрата новина беше, че само акумулаторът се беше окъсил, а всичко останало си е наред. Купихме нов акумулатор за 138 евро, което според Данчо е с има-няма 20-ина лева по-скъпо от у нас, което е супер, защото очаквахме, че ремонта ще ни излезе стотици евра̀. Момчето от сервиза се обади на хазяите от къщата, която бяхме запазили за нощувка и им каза, че ще закъснеем доста. Казаха, че ще ни чакат.

В крайна сметка имаше сериозно притеснение от наша страна, изгубихме близо 5 часа, но съпротивлението беше минимално и развитието беше повече от благополучно. Когато си направихме равносметка за потенциалните по-лоши сюжети, спокойно можем да кажем, че “минахме метър”.

Макар и с голямо закъснение, подкарахме към изпълнение на плана за деня. Влязохме отново в Швейцария и се отправихме към прохода San Bernandino. Пътят към прохода е много приятен, а самият проход предоставя страхотни гледки. Скалите и природата тук са по-различни от всичко, видяно досега и е много красиво. Поради късния час почти нямаше движение и си пътувахме в страшен кеф.

Последният проход за деня беше Splügenpass (Passo d. Spluga). Качихме го от страната на Швейцария, в полумрак. Спуснахме го от към Италия, в пълен мрак. Splügenpass е прохода с най-много и най-откачени серпентини от всички преминати проходи до този момент. Абсолютна лудница. Фибите са безброй. Освен това много голяма част от тях са тесни и с голям наклон. Много е яко. Обаче за Данчо си беше изпитание да контролира “леката ни като перце” установка в тези по принцип трудни завои, при това в сериозна тъмница. Изненада ни и доста интензивния трафик в обратна на нашата посока. И този проход, както Ломбард преди дни, ни предложи безобразно дълго спускане, което в комбинация с тъмнината наистина го усещах като навлизане в земните недра.

Финалът на днешното емоционално пътешествие беше в едно изоставено село, намиращо се около на майната си. До него води изкачване по паваж и стръмни и тесни серпентини, на които всеки обявен за екстремен проход може да завиди. В средата на едно нанагорнище Минчето ни уведоми, че сме пристигнали на местоназначението. Изпаднахме в тих потрес. Точно когато бях на ръба да я изскубна и да я метна в дерето, от баира над нас заслиза светлина от фенер. Оказа се, че кака Минка е напълно права и сме на точното място. Хотелът е къща в изоставено село на баира. Хазяйката, която беше предупредена по-рано за късното ни пристигане, ни очаквала женицата и тичаше да ни посрещне. Езиковата бариера отново се изпречи на пътя ни, та се наложи да извика и собственика (така и не установих син или мъж ѝ е), който поназнайваше малко английски, но достатъчно, за да се разберем с откъслечни фрази и жесто-мимика.

Данчо и човекът с триста зора успяха да паркират Ангуа в стръмната тревна отбивка, служеща за паркинг. Закрепиха я що-годе стабилно, разтоварихме куфарите и поехме към последния зор за деня – 150 метра изкачване по баира с екипировка и багаж. Взе ни се акъла. Данчо, за разкош, отнесе един скрит в тъмнината нисък улук. Добре, че беше с каската на главата, защото нямаше как да я носи в ръце.

Настанихме се, поехме глътка въздух и припаднахме.